5 октомври 2012 г.

Къде е Мира?

Винаги започвам от заглавието. Винаги... но не и този път. Не защото искам да съм различна днес, а защото не мога да събера мислите си в една дума.
Няма много мисли в главата ми сутрин. Спя и ходя, спя и говоря, спя и действам някак роботизирано. Кафе, мъж, дете... задължение след задължение през целия ден и оставайки без време за себе си, се питам някак иронично: "Къде е Мира?". Загубих ли я някъде през годините? Ще се върне ли, за да съм отново цяла?
Опитвам да съчетая хиляда неща. Да съм добра майка, мила съпруга, отличен студент, забавна личност и най-вече себе си. Отново мълча, когато ми се иска да крещя. Затварям очи и си казвам, че ще премине. Стискам юмруци и зъби и си повтарям, че ще дойдат по-добри дни, в които усмивките ми ще са искрени. Няма да съм толкова изтормозена и сама.  И докато чакам, пак се питам: "Къде е Мира?"
Искаше ми се да се "похваля" че само аз съм в подобно настроение и състояние на духа, но изобщо не е вярно. Виждам все повече хора, които се затварят в себе си, мълчат, търпят и се молят тайничко един ден да си отговорят на въпроса: "Къде съм аз?".

19 април 2012 г.

Aко те има...

... тогава ще съм сигурна, че не съм луда... че не трябва да идват онези красиви и яки мъже облечени, някак небрежно в бели престилки. Тогава няма да ми сложат топа от бяла тъкан, гарниран с черни колани на гърба.
Ако те има, нейде из тази земя, изпъстрена само с болка и самота, ще знам че не съм едничка в тъмнината.
Обичам те, без да знам името ти, без да виждам лицето ти, но те познавам. Познавам те от сънищата си. Там ти не си на бял кон, не си моят рицар, защото вече съм голяма и не вярвам в приказки с "Happy End". Зная само че ако съм късметлийка, ако съм "добро момиче", някой ден ще видя очите ти и ще забравя всичко друго ... всичко около мен ще е просто фон с размити граници.
Дали те има?! О, Боже.... ако знаех, само да бях сигурна. Дали ще изтриеш тъгата, дали ще разкъсаш тъмнината... дали ще ме спасиш от зверовете и от мен самата?! Не знам и не ми пука, стига ми да знам че един ден ще лежа в прегръдката ти, без дори да съзнавам че съм те намерила.
Обичам те, защото си далечен, непревземаем като средновековна крепост, но познат като стар рефрен на песен...
Чакам те, болезнено ранена от времето и пространството... и ако умра преди да те докосна, знам че в другия свят ще те държа за ръка, с усмивка на лице.

25 март 2012 г.

WTF?!?!?! Или живот в панелката...

Мразя да съм пространствена, но съм такава и когато съм притеснена/разстроена ставам още по-разсяснителна. Не ми се иска да почвам от далеч, но знам че ще стане точно така.
Днес за пореден път се сблъсках с българската простащина, лицемерие и типичното мишкуване ( невъзможност да изразиш мнение пред човек, с когото имаш проблем). От години съм теглила по една майна на мизерния вход, в който живея в панелно жилище - не говоря/поздравявам никого, не плащам и входна такса. Преди някой да си е въобразил, че това е поредния ми каприз, ще бъда добра и ще обясня. Не го правя, защото не виждам къде отиват парите, които давам. Входната врата не се заключва, пощенските кутии редовно се изкъртват, животни и хора уринират и дефекират в междуетажната собственост, боклукът спретнат в прокъсан найлонов чувал, пред вратата ми е ежедневие. Пиянските купони, оргии и скандали са нещо, което не ме учудва. Обраха ме, тормозят ме и на всичко отгоре трябва да плащам?! Защо? На кого?! Не зная и не питам. Сега ще излезе някой умник с дзен фраза; "Като не ти изнася да живееш в панелка, купи си къща извън града!". Ех, драги ми "Ницше", не съм длъжна да сменям жилището си, защото средностатистическия панелообитател е олигофрен събул току що гумените цървули. Ако имах достатъчно средства нямаше да живея в България, мама му да е*а! Защото не са ни виновни само управляващите, виновни сме и ние, които все се бием в гърдите какви права имаме и как някой ни ги нарушава, а задълженията ни ни се струват далечен сън в лятна нощ.
Та, да не се отплесвам. Днес се проведе събрание на входа, на което аз категорично отказах да присъствам. Не защото не ми е приятно да се правя на мила и любезна, не защото ме е страх че някой ще ми каже че трябва да си платя за мръсотията и несветещата крушка на етажа ( мета пред вратата си редовно, а крушката я сменям за моя сметка през месец, защото някой я краде!), а защото не мога да повярвам, че съседите ми са толкова прости. Който ме познава, ще знае че аз не говоря просто така - без да съм убедена в думите си. Живяла съм на доста места и знам какви чудесни хора може да има в панелките. Никъде не липсват олигофрени, но в нашия вход просто няма един нормален индивид (не изключвам себе си, моля!). Това, което ме шокира до несвяст е как някой, който няма никаква представа коя съм, каква съм и защо съм такава ме обсъждаше сякаш е пил, ял и спал у дома не веднъж. Злобата, която се изля по адрес на мен и мъжа ми ме шокира. Чух градивна критика само веднъж, другото бяха сплетни и явни измислици с цел жълта сензация. Нека кажа че постъпих като долна невестулка и съжалявам за постъпката си, но знаех че никой от тези хора, няма да посмее да каже и една десета от това в лицето ми. Ето защо подслушвах като инфантил през домофона. Боже колко съжалявам за това, искаше ми се да се бях плеснала по ръката, докато посягах към слушалката и да не бях чула нищо от жлъчта и измислиците. Все още се чудя как е възможно да излееш толкова помия за човек, който не присъства на събранието и не може да се защити по никакъв начин. Как можеш да коментираш и злословиш за човек, който дори не познаваш.
Не искам да се изкарам Дева. И аз не съм идеалната съседка понякога, но винаги се съобразявам с часове за почивка, съобразявам се да не тропам с крачета по пода, не надувам музика и не правя ремонт през месец. Просто акъла ми не го събира... защо хорицата са такива дребни човечета, малки канибалчета... ръфащи не плът, а човешкото в другите. Цял живот страдам заради идеята си да отстоявам правата си, да казвам това което мисля, без оглед за последици, да съм обективна и безпристрастна, да не съм лицемер и пошъл индивид, да съм РАЗЛИЧНА от масата. Искаше ми се хората около мен да са такива и точно заради това внимателно избирам приятелите си... но как да избягам от тъпака, сипещ незаслужени обиди в мое отсъствие? Как да се науча да не обръщам внимание на хорската злоба и свинщина?

12 март 2012 г.

Понякога...

... се чувствам толкова тъжно. Усещам се като празна бутилка, като изхвърлена опаковка от бонбон. Оглеждам се наоколо и си мисля колко скапано е да си сам. Едни и същи дни, с едни и същи проблеми- без решение и без смисъл. Понякога отивам отвъд меланхолията и се люшвам внимателно към леката депресия и точно тогава се ядосвам на себе си. Какво ми е сбърканото на мен? Знам че е така и не мога да избягам от мислите си.
Толкова ми е скапано че даже многословието ми си е взело почивен ден. Понякога дори и в това красиво време съм тъжна, без да знам защо и докога...

26 януари 2012 г.

Пре*бани

Мислиш си, че правиш добро, като ме търсиш? Мислиш си че така показваш заинтересованост, подкрепа и дори любов? Такъв си... тъпак!
Отдавна подобен жест щеше да ме размекне, да ме зарадва, сега ми е досадно. Сякаш мия тоалетната - гадна работа, която просто трябва да се свърши. Някога ме интересуваше как си, къде си сега, какво се върти в главата ти. Сега... не знам! Понякога с теб се чувствам като че обувам стари, удобни обувки, друг път- сякаш нося високи токчета с курвенски, евтин изглед. Имам усещането че ме разбираш, че си част от мен, но не е така. Ти си далечно, измислено създание, което не може дори да отрази моите желания.
Някога се кълнях, че няма да те предам, че ще съм до теб завинаги и повярвай ми, опитах. Отчаяно се стремях да не те разочаровам, да не те нараня, но така само потъпквах себе си. Искаше ми се да съм идеалната... приятелка. А се оказах просто поредното фалшиво лице. Дали беше редно да се заблуждаваме така, да не покажем истината пред другия? Не ми пука, вече. Ти си далеч не само тялом, но и духом... ти си една малка вселена пълна с пошлотия, меркантилност и желание за съвкупление с всяко живо, женско създание - точно като разгонен териер.
Не, не те мразя. Не мога. Не, не те и обичам. Вече не! Но не мога да се насиля да си ми безразличен и точно това ме убива бавно.
Искаше ми се да не те бях срещала, но тогава нямаше да науча толкова много за себе си. Искаше ми се да не се бях поддала на фалшивата ти болка, но тогава нямаше да изпитам самата аз болката от разочарованието, не от друг, а от мен самата. Ти ме принуди да бъда себе си, а това не мога да простя така лесно. Аз бях алчна, зла, отмъстителна, ревнива, изискваща. Бях непоносима, но ти ме обичаше. Факт, с който се подиграх... и знам че бих го направила отново, стига да ми позволиш.
После бях приятелка?! Смешно, нали? Аз - вечният егоист?! И ти ми повярва... отново. Повярва, че ще бъда там, където страдаш, повярва, че ще избърша сълзите ти, и ще излекувам душата ти. Аз - онази, която не може да се справи сама със своя характер. Глупак... глупачката бях пък аз.