2 август 2011 г.

Краят

- Идва. Казаха че е избухнала преди часове, но до нас ще стигне след около тридесет минути.
Поглеждам мъжа до мен, който не сваля очи от небето като всички нас. Облаците се отразяват в гладката повърхност на езерото. Потопила съм краката си до глезените във водата. Не чувствам нищо. Огромно спокойствие е завладяло сърцето ми и знам, че няма да мога да се спася като другите. Те вече са намерили убежище в складовете наблизо. Опитах да стигна до тях навреме, преди херметическите врати да се затворят под носа ми, но не успях. И хиляди други не успяха, те са някъде около мен - лишени от възможността за спасение, лишени от незаразени храна, вода и въздух.
Обречени сме. Остават ни броени минути, може би и по-малко. Затварям очи и се мъча да изтикам ужасяващите картини зад клепачите ми. Хората, тичащи и пищящи за милост, блъскащи се един в друг, молейки някой да отвори вратите и да ги допусне до пункта пълен с жизненоважни за нашето оцеляване, придобивки. Тежкият въздух около нас, непомръдващите листа на дърветата, нехаещи за унищожението, което дебне всички ни. Всяка нелепа подробност се превърта отново и отново в съзнанието ми.
Усмихвам се, а приятният мъж до мен разтълкува изражението ми погрешно.
- Искаш ли да поплуваме за последно? - гласът му е плътен и нежен. Може би ако не бях поставена в такава ситуация, щях да си легна с него, но сега няма време дори и за това.
Кимвам и не осъзнавам кога точно съм останала по гащи и се втурвам с непознатия във водата. Вместо разхладата за която копнея, разбирам че се валям в кал и гнусотия. Езерото е с понижено равнише и се питам дали все пак някой зад онези дебели стени не го е източил нарочно, за да скапе и последните ни хубави мигове като живи хора.
Ахването на хилядите около мен, ме кара да се осъзная и да проследя погледите им. В небето се е появил огромен бледорозов облак, със сини крайща. Идва към нас стремглаво, носещ смърт и изцеление на греховете ни.
Разсмивам се с глас, преди да се втурна в панически бяг, безсмислен точно колкото и изражението ми. Прекосявам улицата и за миг се обръщам към езерото. Всички са омагьосани от красотата на смъртоносния облак, несъстоятелни да помръднат или продумат. Усещам тежкия мирис на смърт и разложение. Поглеждам нагоре и разбирам че няма къде да се скрия. Радиацията е обгърнала и мен.
Преди часове съобщиха по телевизията че ядрен взрив е причина за заличаването на цял континент. Грешка на някой или целенасочена постъпка е причината за смъртта на милиони, няма да мога да разбера, ще умра преди да се иразясни на обикновените хора. Знам само че никой няма да заплати високата цена за изтреблението на невинните, които не се спасиха, освен те самите.
Не бързам да се прибера в апартамента на отдавна починалите си родители. Вече няма за къде да припирам. Влизам в спареното антре, паля лампата и отивам за влажна кърпа. Някъде бях чела или чула, че така можеш да се спасиш от радиацията. Хаха, дали? Обличам влажни, бели дрехи и покривам лицето си с влажната кърпа. Отивайки в хола, се сещам че двете ми кучета са оставени в стая с отворени прозорци и хуквам да затворя. Все още не съзнавам колко безсмислено е това. Галя гладките им козинки и се чудя как ще опазя всички ни живи. Кроя планове колко прясна вода имам и докъде ще ми стигне необлъчената храна, която съм оставила във фризера. Набелязвам кои точно жилища ще проверя след като запасите ми свършат и си обещавам че няма да влизам в ничий апартамент, ако предварително не съм наясно че всички живущи са мъртви. Надявам се че все някой ще оцелее заедно с мен, за да не съм сама в целия този ужас.
Чудя се дали някой ще се погрижи за нас и дали ще ни даде лекарствата, от които имаме нужда след облъчването. Изсмивам се на наивността си. Ние сме просто предвидените жертви в тази случка, което ми напомня че може и да не доживея края на месеца.
Отивам в банята и изплаквам лицето си. Неволно погледът ми попада върху огледалото. Сините ми очи се взират в мен, а усмивката ми е загадъчна, но красива. Примигвам и забелязвам кръвта в очите ми. Една пурпурна капка се отронва от лявото ми око и се спуска бавно по бузата ми. Неволно обръщам глава и виждам оголения си череп. Кичурите с коса са запушили мивката. Усмивката не слиза от лицето ми. Завъртам се и гледам колко красива е кафявата ми коса от другата страна, където все още няма и помен от облъчването.
Излизам от банята, стремейки се да не мисля за приближаващата се гибел. Милвам гърбовете на немската овчарка и булонката си, наричам ги с галените им имена и се правя че не забелязвам как гъстата им козина пада по земята и оголва нежната им кожа...