25 февруари 2011 г.

Миналото, си е... минало!

Преди няколко дни се наложи да намина през стария апартамент на родителите ми. Там тече бурен ремонт. Всичко е на вили и могили, пръстано в подреден безпорядък, присъщ на помещенията, в които не живее никой.
На земята, в прашен плик на незнайна марка магазини, скупчени като гълъби, стояха старите ми дневници. Първоначално се стъписах, че някой все още пази гъсто изписаните тефтери, нацвъкани с пищни лепенки и изрезки. Клекнах сковано пред тях и се зачудих, има ли смисъл да ги докосвам или ще е най-добре да бъдат безпаметно изхвърлени?!
Отдавна не поглеждам в лицето на миналото си. Не защото съжалявам за сторените дела. Не защото ме е страх, че ще прочета колко объркана съм била и преди. Просто не мога да се взра в очите на хора и моменти, които никога няма да се върнат, дори и за миг. С трепереща ръка, разбърках местата на дневниците. Само един по-малък, оставих на страна. Обикновената опаковка, с цветни страници ме заинтригува. Не си спомнях да съм писала в това джобно тефтерче. Не исках, а и не трябваше да чета, но го направих. Дати и часове изпълниха главата ми. Не беше дневник, не и какъвто очаквах. Срещу мен се блещеха подигравателно хиляди смс-и от един единствен човек. Седяща на земята, със свито сърце, шепнех обещания и клетви, дадени от друг. Колко красиво е било времето прекарано с него, колко обич лъхаше от всяка дума? Сълзите ми капеха по листата, защото преди толкова време, бях убила нещо чисто и свято, бях счупила на парчета едно мъжко сърце. Бях глупачка, с големи мечти и желания. Не можах да издържа да съм с него и без обяснения обърнах гръб. Той ме разбираше, знаеше какво точно искам и какво мисля, без да говорим. Хората завиждаха, опитваха се да ни скарат, но не тяхна е вината... а само моя. Понякога човек не осъзнава колко глупаво и нечестно е постъпил, след време е много късно за извинения.
Не пазя дори номера му, той ме мрази. Може би така и трябва. Когато някой те зареже без да каже "Сбогом" и без да поговорите поне веднъж как се стигна до раздяла, имаш право да го ненавиждаш. И все пак го потърсих в мрежата. Не за да искам прошка или да моля времето да се върне назад, а за да видя, че е истински, не плод на моето болно съзнание. Останах потресена в какво се е превърнал и се почувствах виновна. Може би без причина...
В очите ми все още има сълзи, все още ми е тежко. Не за него или за мен. Боли ме по онези времена, в които усмивката ми не слизаше от лицето и се държахме за ръце. Мъчно ми е за думите, които няма пак да чуя и за грозната раздяла. Не бих останала с него, дори да имах шанс да върна времето назад. Бих променила поведението си в последния ни ден заедно и бих обяснила защо си тръгвам.
Миналото си е минало и няма нужда да се ровим в него. Боли прекалено силно понякога и намразваме себе си, за постъпки потънали в прашно пликче на пода, в един апартамент събрал спомени - болезнени и никому ненужни.

Няма коментари: