31 декември 2011 г.

Happy new year!

Айде и тази година свърши!
Не бих могла да я оценя като най-добрата или най-лошата. Имала съм доста по-гадни или по-забавни... загубих любим човек, който ще ми липсва още дълго време, но от малка живея с идеята, че никой не е вечен. Трудно ми беше в университета, което е очаквано. Имах и добрите и лошите моменти и не съм убедена, че ако получа шанс да изживея годината отново, бих искала да пропусна нещо. Може би ми се искаше да получа малко повече здраве, доброта и малко повече материални блага (не се заблуждавам, че без пари човек може да е много щастлив и бих поспорила с всеки, който ми излезе с идеята, че "кинтите" не са важни!). Искаше ми се да сме по-сплотено семейсто, да съм по-добра майка, да бъда силна и дисциплинирана... Иска ми се и работя по въпроса.
Нямам кой знае какви очаквания за новата 2012 г. Не искам да се разочаровам за пореден път. А на хората около мен пожелавам здраве (май е най-важното), щастие (което сами ще си направят), късмет (за да намерят това, което търсят) и пари (предимно за глезотийте в този мизерен живот).
Божичко, въобще не разбрах кога точно изтече между пръстите ми, 2011...

2 август 2011 г.

Краят

- Идва. Казаха че е избухнала преди часове, но до нас ще стигне след около тридесет минути.
Поглеждам мъжа до мен, който не сваля очи от небето като всички нас. Облаците се отразяват в гладката повърхност на езерото. Потопила съм краката си до глезените във водата. Не чувствам нищо. Огромно спокойствие е завладяло сърцето ми и знам, че няма да мога да се спася като другите. Те вече са намерили убежище в складовете наблизо. Опитах да стигна до тях навреме, преди херметическите врати да се затворят под носа ми, но не успях. И хиляди други не успяха, те са някъде около мен - лишени от възможността за спасение, лишени от незаразени храна, вода и въздух.
Обречени сме. Остават ни броени минути, може би и по-малко. Затварям очи и се мъча да изтикам ужасяващите картини зад клепачите ми. Хората, тичащи и пищящи за милост, блъскащи се един в друг, молейки някой да отвори вратите и да ги допусне до пункта пълен с жизненоважни за нашето оцеляване, придобивки. Тежкият въздух около нас, непомръдващите листа на дърветата, нехаещи за унищожението, което дебне всички ни. Всяка нелепа подробност се превърта отново и отново в съзнанието ми.
Усмихвам се, а приятният мъж до мен разтълкува изражението ми погрешно.
- Искаш ли да поплуваме за последно? - гласът му е плътен и нежен. Може би ако не бях поставена в такава ситуация, щях да си легна с него, но сега няма време дори и за това.
Кимвам и не осъзнавам кога точно съм останала по гащи и се втурвам с непознатия във водата. Вместо разхладата за която копнея, разбирам че се валям в кал и гнусотия. Езерото е с понижено равнише и се питам дали все пак някой зад онези дебели стени не го е източил нарочно, за да скапе и последните ни хубави мигове като живи хора.
Ахването на хилядите около мен, ме кара да се осъзная и да проследя погледите им. В небето се е появил огромен бледорозов облак, със сини крайща. Идва към нас стремглаво, носещ смърт и изцеление на греховете ни.
Разсмивам се с глас, преди да се втурна в панически бяг, безсмислен точно колкото и изражението ми. Прекосявам улицата и за миг се обръщам към езерото. Всички са омагьосани от красотата на смъртоносния облак, несъстоятелни да помръднат или продумат. Усещам тежкия мирис на смърт и разложение. Поглеждам нагоре и разбирам че няма къде да се скрия. Радиацията е обгърнала и мен.
Преди часове съобщиха по телевизията че ядрен взрив е причина за заличаването на цял континент. Грешка на някой или целенасочена постъпка е причината за смъртта на милиони, няма да мога да разбера, ще умра преди да се иразясни на обикновените хора. Знам само че никой няма да заплати високата цена за изтреблението на невинните, които не се спасиха, освен те самите.
Не бързам да се прибера в апартамента на отдавна починалите си родители. Вече няма за къде да припирам. Влизам в спареното антре, паля лампата и отивам за влажна кърпа. Някъде бях чела или чула, че така можеш да се спасиш от радиацията. Хаха, дали? Обличам влажни, бели дрехи и покривам лицето си с влажната кърпа. Отивайки в хола, се сещам че двете ми кучета са оставени в стая с отворени прозорци и хуквам да затворя. Все още не съзнавам колко безсмислено е това. Галя гладките им козинки и се чудя как ще опазя всички ни живи. Кроя планове колко прясна вода имам и докъде ще ми стигне необлъчената храна, която съм оставила във фризера. Набелязвам кои точно жилища ще проверя след като запасите ми свършат и си обещавам че няма да влизам в ничий апартамент, ако предварително не съм наясно че всички живущи са мъртви. Надявам се че все някой ще оцелее заедно с мен, за да не съм сама в целия този ужас.
Чудя се дали някой ще се погрижи за нас и дали ще ни даде лекарствата, от които имаме нужда след облъчването. Изсмивам се на наивността си. Ние сме просто предвидените жертви в тази случка, което ми напомня че може и да не доживея края на месеца.
Отивам в банята и изплаквам лицето си. Неволно погледът ми попада върху огледалото. Сините ми очи се взират в мен, а усмивката ми е загадъчна, но красива. Примигвам и забелязвам кръвта в очите ми. Една пурпурна капка се отронва от лявото ми око и се спуска бавно по бузата ми. Неволно обръщам глава и виждам оголения си череп. Кичурите с коса са запушили мивката. Усмивката не слиза от лицето ми. Завъртам се и гледам колко красива е кафявата ми коса от другата страна, където все още няма и помен от облъчването.
Излизам от банята, стремейки се да не мисля за приближаващата се гибел. Милвам гърбовете на немската овчарка и булонката си, наричам ги с галените им имена и се правя че не забелязвам как гъстата им козина пада по земята и оголва нежната им кожа...

19 юли 2011 г.

No rest... for me!

Отдавна нямам навика да пиша тук. Правя го когато съм безкрайно отчаяна и има нужда да видя чувствата си да се реят на екрана. Трудно ми е да напиша колко съм разочарована не от друг, а от себе си. Нагърбих се с отговорности, които се оказаха непосилни да защитавам. Не съм на 40... мамка му стара... на 26 съм и понякога ми се иска животът ми да беше друг! Иска ми се да бях избягала в чужбина, сама без приятели и ми се иска да бях започнала на чисто. С ново име, с нови приятели, с друг мъж! Проклинам се за глупавият си избор и всеки път се опитвам да убедя сама себе си, че трябва да съм по-търпелива, по-отстъпчива, но всеки път на главата ми се изсипват нови глупости и се чудя в тъмното, още колко мога да понеса?!
Дали някой друг е искал да живее друг живот и дали ще ми се даде друг шанс в друг живот или ще изчезна заедно с ковчега си след време?! "Човек е толкова голям колко големи са мечтите му." Аз не мога да се побера в този свят, мамка му!

21 юни 2011 г.

Защо?

Защо понякога съм толкова добричка? Иска ми се да убивам, а само се усмихвам и говоря тихичко. Иска ми се да размазвам лица, а кърша пръсти и си казвам: "С добро се постига повече!".
Днес се убедих за пореден път, че е по-разумно да бъдеш пич и да говориш доброжелателно, отколкото да вървиш с рогата на пред. Иска ми се в повече моменти да съм такава, но понякога пък разбирам че май е било грешка. Не знам как да се държа с хората около мен, защото характера ми е ужасен, пък аз май си го харесвам такъв какъвто е. Хем искам да се харесам на всички, хем не ми пука особено за никого. Явно страдам от сериозно раздвоение на личността.
А дали съм добър човек, мога само да гадая...

18 април 2011 г.

Анонимност

Весело ми е. Влизам си в блога и гледам тъп коментар, оставен от личност с комплекси, липса на мисъл и разбира се прикрит зад гръмкото "Анонимен". Защо е нужно да си инкогнито, за да поставиш мнението си някъде? Нали все се бием в гърдите колко сме непукистични и колко вярваме в себе си и думите си?! Нямам нищо против да поспоря с човек с някакво име, но не мога да говоря на анонимен... някак си ми е странно и неприятно.
Не отнема много време да се регнеш някъде, за да можеш да придобиеш някакво лице в нета.
Исках още неща да понапиша, но не виждам смисъл. Когато човек е ограничен в главата си е ограничен навсякъде. Хахах, айде наздраве на всички анонимни шушумулковци. Да ви е весел живота, какъвто е и моя!

11 април 2011 г.

Помиярите в София

Е, писна ми. Днес за пореден път срещу мен и детето се задава поне 60 килограмово, охранено куче, което уж ми размахвало опашка, при което мъжа ми най-безцеремонно го срита. От незнайна тераса на блока, пред който се развива действието, се разкрещява някакво анаболно 25 годишно лайно и псува мъжа ми като хамалин. Кипнахме и двамата. Първо защото някакво мазно дупенце се прави на мъж от 7-я етаж, а когато слезе при нас се насра. Второ защото ми писна да се озъртам като гърмян заек откъде ще се появи някое дръгливо псе и ще захапе или мен или детето. Писна ми от помияри и от двата вида. От четириногите се отвратих преди години, когато моя приятелка в стремежа си да помогне на едно добиче, то я захапа за лицето. Писна ми кучета да серат по детските площадки редки лайна пълни с глисти. Писна ми да не мога да разходя собственото си куче, защото навсякъде дебнат изроди, които уж защитавали територия и се нахвърлят срещу Марта, която е 10 кила без да е пикала. Писна ми да ровят по боклуците и да разпиляват навсякъде найлонови пликчета. Писна ми да се страхувам къде играе сина ми и дали няма да пипне някоя кожна болест, тъй като преди него там е лежал помияр ( за сведение в нашия квартал те спят на пързалката и серат на детската площадка).
Писна ми и от наглите копеленца, които прокламират защитата на животните, но нито имат куче в къщи, нито пък някога са направили нещо, за да се намали популацията на бездомните животни. Такива лицемерчета заслужават да някой да им пръсне кухите кратуни.
Да не говоря, че останах като шокираната, когато разбрах че съседът ми отгоре, който редовно пребива бременната си жена, е полицай. Не че въпросната женица не й хлопа дъската, не пуши по две кутии цигари на ден( хвърляйки фасовете през терасата и падайки върху моето пране) и има нужда от медикаментозно лечение, но все пак чака бебе. Питам се в каква държава живеем и докога ще се налага да търпя подобни свинщини и пободни хора да са в ежедневието ми?!

18 март 2011 г.

Where exactly went normal men?

Where exactly went normal men? I wish I could find at least one, to be sure that they have not disappeared as the dinosaurs.
Ама, наистина ми се иска. Не е възможно навсякъде да виждам простотия и да слушам кой колко се е напил и каква кифла е е*ал. Някак се чувствам не на място в този свят, след като подобни неща отдавна не са в приоритетите и желанията ми.
Иска ми се да видя един индивид от мъжки пол, който е в състояние да говори членоразделно, без паразитни изрази и да знае да чете поне вестник. Бонуси към поведението - темите на разговор да не се заключават в обсъждане на посления мач, новата фолк дива и колко яки приятели има. Не съм чак толкова претенциозна, нали?
Ако пък някой познава подобно създание... ПАЗЕТЕ ГО!!! Изчезват вид са, дори митичен.

25 февруари 2011 г.

Миналото, си е... минало!

Преди няколко дни се наложи да намина през стария апартамент на родителите ми. Там тече бурен ремонт. Всичко е на вили и могили, пръстано в подреден безпорядък, присъщ на помещенията, в които не живее никой.
На земята, в прашен плик на незнайна марка магазини, скупчени като гълъби, стояха старите ми дневници. Първоначално се стъписах, че някой все още пази гъсто изписаните тефтери, нацвъкани с пищни лепенки и изрезки. Клекнах сковано пред тях и се зачудих, има ли смисъл да ги докосвам или ще е най-добре да бъдат безпаметно изхвърлени?!
Отдавна не поглеждам в лицето на миналото си. Не защото съжалявам за сторените дела. Не защото ме е страх, че ще прочета колко объркана съм била и преди. Просто не мога да се взра в очите на хора и моменти, които никога няма да се върнат, дори и за миг. С трепереща ръка, разбърках местата на дневниците. Само един по-малък, оставих на страна. Обикновената опаковка, с цветни страници ме заинтригува. Не си спомнях да съм писала в това джобно тефтерче. Не исках, а и не трябваше да чета, но го направих. Дати и часове изпълниха главата ми. Не беше дневник, не и какъвто очаквах. Срещу мен се блещеха подигравателно хиляди смс-и от един единствен човек. Седяща на земята, със свито сърце, шепнех обещания и клетви, дадени от друг. Колко красиво е било времето прекарано с него, колко обич лъхаше от всяка дума? Сълзите ми капеха по листата, защото преди толкова време, бях убила нещо чисто и свято, бях счупила на парчета едно мъжко сърце. Бях глупачка, с големи мечти и желания. Не можах да издържа да съм с него и без обяснения обърнах гръб. Той ме разбираше, знаеше какво точно искам и какво мисля, без да говорим. Хората завиждаха, опитваха се да ни скарат, но не тяхна е вината... а само моя. Понякога човек не осъзнава колко глупаво и нечестно е постъпил, след време е много късно за извинения.
Не пазя дори номера му, той ме мрази. Може би така и трябва. Когато някой те зареже без да каже "Сбогом" и без да поговорите поне веднъж как се стигна до раздяла, имаш право да го ненавиждаш. И все пак го потърсих в мрежата. Не за да искам прошка или да моля времето да се върне назад, а за да видя, че е истински, не плод на моето болно съзнание. Останах потресена в какво се е превърнал и се почувствах виновна. Може би без причина...
В очите ми все още има сълзи, все още ми е тежко. Не за него или за мен. Боли ме по онези времена, в които усмивката ми не слизаше от лицето и се държахме за ръце. Мъчно ми е за думите, които няма пак да чуя и за грозната раздяла. Не бих останала с него, дори да имах шанс да върна времето назад. Бих променила поведението си в последния ни ден заедно и бих обяснила защо си тръгвам.
Миналото си е минало и няма нужда да се ровим в него. Боли прекалено силно понякога и намразваме себе си, за постъпки потънали в прашно пликче на пода, в един апартамент събрал спомени - болезнени и никому ненужни.

3 януари 2011 г.

Имам нужда от спешна ваканция

... ама наистина. Нещо тази зимна ваканция не я усетих изобщо. Исках толкова много неща да свърша, а не направих и една десета от заплануваното. Не успях да се наспя, не можах и един ред да напиша. Нито пък учих по "Българският Средновековен град", на теста, на който се изложих фатално и съкрушително. Не успях да направя перфектната вечеря за Бъдни вечер (не че си падам християнка, но все пак), а за Нова Година всичко беше просто такава трагедия, че се радвам че ми се махна от главата този ден.
Имах желание да прочета толкова много книги, че сега когато гледам гигантската купчина пред мен, се чудя коя по-точно да започна, защото всичките ми изглеждат еднакво привлекателни и сякаш ме теглят към себе си. Което ме наведе на мисълта, че не съм си купувала книга повече от два месеца и се чувствам достатъчно прецакана и зле финансово. Искаше ми се за коледен подарък да получа някоя книжка, от тези, които си бях набелязала, но се оказа, че така и не се намери някой, който да ми подари поне нещо... така че...
Всичко до тук прозвуча като едно голямо оплакване, ама какво да направя. Мъча се да се радвам на минималните неща, около мен и за сега не се справям особено добре.
Просто ми се иска да си почина от всичко и всички, с някоя хубава книжка в ръце и може би едно средно по цена, червено винце на масата...