19 април 2010 г.

No comment... и все пак.

" ... и не е защото всеки път щом го видя откачам, не разбираш, нали? Няма смисъл да вдигаш рамене, ясно ми е. Търся го непрекъснато. Не видя ли сините му очи, не мога да се усмихна. Оглеждам се през десет минути дали няма да се покаже иззад ъгъла. Като някакъв странен наркотик, е... хем е забранено, хем го искам прекалено силно. Не да го докосвам, не да говоря с него... просто искам да е около мен. Толкова ли е страшно? Да, права си. Положението е много зле. Кажи ми какво да направя, не мога да влияя на чувствата си. Как да заповядам на съзнанието си да отхвърли идеята за него? Не мога!!! Не мога да спра да го търся, не разбираш ли че нищо не правя. Само го гледам, нищо повече. Дори не се осмелявам да го докосвам... а той май иска точно това. Най-ужасното е че той също ме търси. Или може би се вманиачавам? Не, изчакай да ти кажа... преди училище идва при мен, първо на мен казва "здрасти". Гледа от колата си право в моите очи, махва първо на мен, преди да е слязъл още. Ако приятелите му са на другия край на площадката, идва първо при мен, после при тях. Когато не го слушам се ядосва. Кажи това какво е... луда съм, нали? Да, благодаря. Не знам и аз какво е. Да, права си, това какво чувства той не е от значение. Ако изпитва същото, което аз към него, ще стане още по-зле. Направо е откачено. И въпреки всичко, не мога да спра да мечтая. Да съм с него... да, бе... знам мамка му шибана. Знам. И какво? Никога не съм направила нещо нередно, нали? Не съм му казала какво изпитвам, не съм го докосвала. Тогава? Разбирам те, а ти дали ме разбираш? Харесвам момче по-малко с 12 години от мен. Как очакваш да се чувствам? Да, на теб ти е лесно, нали си имаш мъж. Мамка му, Мира. Не мога да спра да искам само да го виждам, без него денят е пуст. Разбирам прекрасно, че това е загубена кауза. Аз съм далеч от неговия свят, така както той от моя. Мога само да се надявам че всичко ще отмине, моля се да стане така..."


Нямам какво да добавя, освен че останах шокирана. Не знаех какъв съвет да дам, все пак съм мъжка майка. Жал ми е за нея... определено. Но понякога се питам има ли значение възрастта, ако любовта те халоса по главата? Май най-добре в такива случаи е просто да оставим всичко да отмине... а ако все пак чувствата се засилят?

5 коментара:

Siera каза...

Половината текст е и мой. Същите неща съм казвала, същото съм чувствала. И чувствам.
И тъкмо днес за това говорех... Как ми е нужно само да е около мен и да го виждам. Без да го докосвам, без да го целувам. Само да усещам, че е близо.
И той е по-голям. С много.

Не съм ти полезна, не знам какъв съвет да дадеш. Аз лично забравям. Унасям се в деня, седмицата, месеците и забравям. Защото самата мисъл е убийствена...

Satany каза...

Явно на любовта хич не й дреме за самите хора. Чувството те завладява и не знаеш нито кой си, нито къде си, още по-малко пък защо точно ти. Жалко че се налага да притъпяваш подобни усещания. Наистина е прекалено болезнено когато си влщбен в "неподходящия" човек.

Siera каза...

Което ми напомня за коментара на Veneta от последния ми пост: "How the fuck are we supposed to know if we're in love, or if we're in pain?"

Satany каза...

При мен няма разлика, понякога се чувствам еднакво добре и когато страдам, и когато съм влюбена/щастлива. Дам... луда му работа.

morrt каза...

Ако на любовта и пукаше за хората, нямаше да е истинска. Затова е и велика - защото хората не могат да я опитомят, да я подчинат и вкарат в рамка.
Знам за какво иде реч. Не ми за пръв път да си "бендисам" девойка по-малка от мен. Но последната е две години по-голяма от сина ми. Аз знам как да я "излъжа", но в краяна сметка - кой ще е излъганият?
Извод - чакаме да отмине. Надяваме се да остане спомен.
Мамка му!