Ан Райс и мизерната ни столица

Пу майка му д*еба и смотания мизерен град.Леле,как го мразя,просто не знам как да се изразя.Бях три седмици в Добрич и като се прибрах се чувствах като утайка в канавка.Много ме е яд на всички катилообразни в тъпата ми столица.Родена съм тук,но никога не съм харесвала града.Имам чувството че живея в дупка на порове.Движение,крясъци,псувни и похабени нерви.Как да не ти се иска да си прережеш вените,ритуално при това?!
Все по често чета книги и не поглеждам навън,а когато трябва-ми се повръща.Сега чета Ан Райс-"Пандора" и се насирам от кеф.Въпросната авторка я открих съвсем скоро и то с една от най-хубавите й книги"Вещиците".Прочетох и двете книги за 8 дни,при все че съм имала само по няколко часа на ден.Но смятам да й отделя по-специално внимание след като прочета и "Вампирът Виторио".Така ще съм добила повече впечатления за творчеството й.Харесва ми това,че е преплела действителната световна история с фантастичните й измислици.
Е,аз отивам да си тровя нервите с уродите,гордо наречени 'Софиянци" и да се разтапям с книжката после.

Pure morning

Събуждам се отново възбудена,с объркано съзнание.Съня ми още лепне по клепачите и се чудя защо пак съм сънувала бившото си гадже.Стомахът ми е свит на топка,главата ми бучи.Мъжът ми пак го няма в леглото,а аз съм във фаза:"Коя съм и къде съм?".Ставам с присъщата бързина на умрял кон,оглеждам се и усещам каква "прекрасна" утрин е тая.
Отивам в банята и о,ужас...някакъв урод стои и ме гледа от огледалото.Кога пораснах толкова,че да не мога да се позная сутрин?Усмихвам се кисело и се почесвам по задника.Навън вали проливен дъжд,а пък на мен ми е малко весело.Не заради съня,не заради това че пак съм се закръглила,а защото се надявам че след дъжда пак ще има слънце.
Да,пак нямам кафе и се обличаме с малкия да излезем.Понякога се чудя дали пък няма висша сила,която се опитва да ми скапе деня?Дали пък не съм от онези,при които дъждовните дни са повече?И въпреки че дъжда ме шиба по лицето,и вятъра ми брули ушите се усмихвам.Не защото обичам да ме вали,не защото съм особено щастлива,а защото знам че утре ще е слънчево не само навън,но и в душата ми.
И ако някой ме попита откъде го извадих тоя проклет оптимизъм,ще му отговоря много откровено-не знам.Може би ми писна да гледам на света като на помийна яма.Може би всичко е в нагласата.И докато си правя кафе се сещам ,че все пак съм на 23 и може би тепърва има да се смея и плача и въобще не е разумно да си хабя сълзите за неща,които са толкова дребни,че повечето хора,дори не ги виждат.
Да,определено знам че утре ще е слънчев ден.А днешния ли?Ами мисля просто да го преживея възможно най-добре.

Де да знам...

Вятърът ми свири между ушите,погледа ми е присвит-свети ми слънцето,походката ми е като на пребит евнух,а косата-гнездо на свраки.Мразя да се реша,мразя да ме гледат втренчено докато си поръчвам кафе,мразя да ме питат откъде съм си взела поредния камуфлаж.Отегчена съм от стъписаните погледи на останалите майки,че мога да балансирам с пълна бирена бутилка и да ритам топка,без да разлея и капка.Отегчена съм от тъпи подмятания,че 3/4-те широки гащи са само за мъже,пък аз трябва да си харесам клинче в розово.Омръзна ми да ме смятат за откачена,когато вървим с малкия и пеем песнички на S.O.A.D вместо за Ян Бибиян.Да,опитах се да се впиша в средата на разтреперани майчици,опитах се да нося "модерни" дънки(демек влизат ти в дупето и не можеш да се почешеш тайно през джоба по бедрото),опитах се да се държа прилично,стараех се да не изтърся глупост като:"Да,бе,ама знаеш ли че аз не мия чинии и не готвя...а не,нямам домашна помощница-имам си мъж.".Много усилия ми коства и да не говоря за татуировки,коли,оръжие,музика от "по-странния" вид и разни бързи рецепти за оцеляване на майка с дете при екстремални условия(на разходка в планината посред люта зима,например).Да,наистина аз не съм като останалите мили маминки,които извеждат децата си на 20 градусова жега с две блузи и зимно яке(на такива температури сме по къс ръкав),които не позволяват на децата си да джапат в локвите,които забраняват притежанието на домашен любимец(какво остава за спане с него),които странят от по-големите деца,за да не бутнат случайно милинкото им детенце(няма да развивам теорията за това,колко бързо едните се приспособяват към другите и колко им е забавно заедно).

Де да знам може пък и аз да съм откачената...но пък се питам няма ли поне една друга жена като мен,с която да мога да изляза и да бъда себе си???

...ъхъм...

Е,мечтата ми за кане не се сбъдна,не можах да прекарам празниците както ми се искаше,но пък малкия си намери невероятна компания с която да излизаме и да се забавляваме.Да,децата са много по-големи,да,говорят нецензурни глупости,да,кефят се да се правят на маймуни,но пък имат повече акъл отколкото двегодишния Калоян,който ми лази по нервите вече 2 месеца.Малчо се учи на много повече неща,започва да говори с цели изречения(повече от 3 думи),учи се да рита топка,а не да бяга хаотично около нея,учи се да се бие,когато го нападат и да се защитава.Общо взето се радвам,че има деца,които се отнасят с такова внимание и желание към много по-малко дете от тях.Утре ще взема фотоапарата и ще се опитам да ги снимам,докато се лигавят всички.Много е забавно,не само за Митко,но и за мен.
Понякога си мисля че е по-добре да комуникирам с деца,отколкото с възрастни.Поне при тях няма лицемерие,лъжи и пошлотия.

Кане Корсо Италиано

Мда,вече втора седмица съм под напрежение.Сънувам само едно и също и всеки път,когато се събудя се разочаровам.
Сънят ми е много интересен.Получавам за рождения си ден куче.Но не като всички останали зверове.Този е голям,сиво-син,със огромни сини очи.С изрязани уши и провиснали бърни.Изглежда внушително и същевременно толкова мил.Козината му е мека като кадифе,главата е тежка и масивна,лапите са големи,но нежни.Е,това е моя блян-звярът се нарича Кане Корсо Италиано.
Влюбена съм до полуда в тези животни и ако успея да отида до Добрич след около 2 седмици,ще се прибера вкъщи с един малък такъв звяр.
Общо взето съм изчела огромно количество инфо за тези прекрасни кучета,изръшках де що имаше в нета,а и не само.Четох на френски,руски,английски и сръбски(само тези езици знам,иначе можеше и още да чета.Пустия му испански много ме затрудни,но успях да намеря човек,който ми преведе няколко статии(не мога да се доверя на автоматичните преводачи,огромни глупости на търкала ми излизат).Главата ми гръмна,но сега съм подготвена психически,физически и емоционално за звяра.
Ако някой пита какво ще стане с Брика,ще му отвърна кротко-ми нищо.Ще си живуркам с дете и две кученца,к'во лошо има.
И тъй,стискайте палци да мога да отида до Добрич,защото там ме чака моето малко бебе-кане.

Ето малко снимки на Кане Корсо.Снимките не са мои,вземани са от тук!
Повече инфо за породата тук.

Тъжно ми е.

Понякога се чудя защо съм такава глупачка.Кой ми каза,че когато имаш собствено семейство всичко ще е като по американските филми?Кой ми каза,че трябва да обичам мъжа до себе си така както съм го обичала в началото?Кой каза че нямам нужда от собствен живот,от мои приятели и от мои интереси?Тъжно ми е че съм такава тъпачка,щом повярвах на себе си,че е правилно да се омъжа.Тъжно ми е че пропускам толкова много,защото реших че вече съм Голяма.Опитвах се да се залъгвам,опитвах се да казвам че ми е трудно,защото аз съм причината,опитах се да забравя онзи,но все гледам телефона-дали пък не се е сетил за мен?Дали все още ме обича,дали ще ме иска до него?Глупости...нали?
Тъжно ми е и все по-често плача-пред компютъра,в банята или сама в леглото.Тъжно ми е и се чудя дали пък не мога да си взема сина и да се махна,някъде далеч.Но ми е жал за кучето,явно ще го взема с мен.И какво става-една объркана жена,със сина си и безумно болното си куче търсят любовта...някъде там все трябва да има някой,който може да ни обича.Нищо че съм толкова емоционална,нищо че малкия е терминатор,нищо че кучето е зле...не е възможно да няма някой,нали?И докато пиша,не виждам екрана...защото плача и ми става все по-тъжно.Възможно ли е човек,толкова да се прецака сам,че да не вижда смисъл в нищо?Възможно ли е да е направил фатална грешка,да я осъзнава и да не може да направи нищо.
Тъжно ми е,че се чувствам като плъх в капан-знам че гръбнакът ми е счупен,но се опитвам да се измъкна.
Той все така не се обажда,все така ми е тъжно и се питам защо по дяволите живея...има ли смисъл да продължавам,щом все така ще ме боли?

Valentine's day???

Кой каза че трябва да се чувстваш обичан и желан на днешния ден?Кой каза е трябва да си усмихнат и да не ти се плаче?

От известно време забелязвам,че Димитър никога не се сеща за празниците,които ни свързват.Забрави за годишнината от сватбата ни и дори беше наряд на този ден.Забрави за "Деня,в който се запознахме".Забрави и за днешния ден.

Понякога се чувствам сама и отегчена да повтарям че за мен е важно да се сеща за тези неща.Понякога се чувствам стара и изморена от всички небивалици около мен.Понякога ми е тъжно,че свързах живота си с човек,на когото не му пука за нищо освен за компютъра и телефона му.

Тъжно ми става,че няма капка романтика в него(да не излезе така че искам вечеря на свещи на фона на "Романтични балади на всички времена").Тъжно ми е че съм на 23,а ме третират като на 53.Тъжно ми е че се чувствам като затворник и се усмихвам все по-малко.

Мислех че поне на този Свети Валентин ще е различно,мислех си дори че може да ме изненада с нещо,но се оказа,че трябваше да го подсетя че днес е ВЕЛИКИЯТ И НЕПОВТОРИМ ДЕН НА ШИБАНИТЕ ВЛЮБЕНИ!!!!!!!Онзи мизерен ден от годината,в който уж трябва да засвидетелстваш глупавите си чувства към така обичния човек до теб.Онзи мизерен ден,в който цялата лигня на света е изобразена като сърцевидни балони,сърцевидни бонбони,сърцевидни картични,сърцевидни ястия и дори сърцевидни кондоми.Повръща ми се от всичко розово и сърцевидно,повръща ми се от лигавите погледи на влюбени идиоти,повръща ми се от това че ме боли и се озлобявам от чуждото щастие.

Не знам как да продължавам напред,когато гледам само назад и търся щастието си,там където има само пепел.Не знам и защо ме боли така сърцето,при все че това не е нищо повече от орган.

А на онези,които са влюбени и сега се гушкат с любимото същество им пожелавам цялото щастие на света...и наздраве.Аз отивам да празнувам Трифон Зарезан в компанията на бялото вино и мезетата,дано да успея да се напия като задник,за да спре да ме боли така жестоко!

Куджо номер 2

След като близо 2 години търсех заместител на Ерма в лицето на котка и други псета,най-накрая си намерих моя малък прилеповиден Куджо номер 2.Смърдящата и похъркваща девойка-французойка всъщност е подаръкът за рождения ден на Малчо.Дълго се чудех дали ще мога да се правя с две серящи и непослушни бебета и реших че съм достатъчно луда,за да взема куче.Е,вече почти седмица след великата ни покупка не съм толкова сигурна,но се оправям доста добре.

Френчито се казва Брика(както на всяко мое куче,така и с това се случи тъй че сънувах името му предната нощ) и тежи цели 6 килограма.На 4 месеца е,което е добре-минал й е периода,в който не мога да я отуча да скимти и да гризе.Все още нищо не е съсипала,а и се разхожда без каишка.Учим се къде трябва да пишка и кои са нейните играчки.

Ето така спинкат двата мърмота Митко и Брика.Малкия категорично ми отказва да заспи без кучето,но не може и да стане без него сутрин.Брика си слага муцуната на бузата му и му хърка,докато заспи.А аз си мислех,че точно това хъркане ще го буди и стряска.Двамата са страхотна комбина и много се радвам че си допаднаха така добре.А и аз най-сетне си начесах крастата да имам отново френчи!

Ама не са ли сладки като спинкат,а?

За Тати

Помня още от малка,въпроса,който ми задаваха често роднини и приятели:"Кой обичаш повече-мама или тати?".Отговарях без да се замисля,без колебание...:"Тати".
Тати е вече дядо и е на почти 56г.Леко е оплешивял,драстично побелял,но сините му очи са все така с младежки блясък,както преди 20 години.Тати не е лек характер,той е повече начумерен,вечно вглъбен в своите мисли,скептик и атеист.Човек,който трябва да види и пипне,преди да каже какво мисли.Трудно възприема новостите,трудно се убеждава,че не е прав,трудно се спори с него.Но си е моя Тати и аз си го обичам все така силно,въпреки че ме е пляскал и наказвал.
Тати е човек,който може да те накара да се напишкаш от смях-дори,когато е ироничен.Обича да гледа "Том и Джери" и да играе на глупави игри-като "Не се сърди човече".Той винаги е "най-големия победител",а ако види че ще загуби се ухилва до уши и разпилява пионките.Тати си е още дете.Дете,което не иска да порасне,защото няма смисъл.
Сега,когато пиша за него,се мъча да си спомня най-емблематичния ми момент с него.Но такъв няма-всички моменти са прекрасни.
Когато работеше на Дондуков и ходехме с мама да го виждаме,винаги излизаше инкогнито и все бързаше.Разхождаше ме из центъра на бързо и казваше,че трябва да отива да чертае,но после ще се прибере да ме види.После си смени работата с друга и не искаше да го посещаваме с мама-предполагам че го беше срам,че работи като общ работник.Но всеки път,когато слизахме с мама в онова мазе,където стоеше той,аз си мислех колко ли му е тъмно тук и какво ли прави по цял ден с мишките за компания.Никога не съм се срамувала от него,никога не бих го обвинила,че е бил лош баща.Той си е моя Тати и аз го обичам.
Винаги ми харесваше,когато тръгвахме за морето и пътувахме по 12-14 часа,защото спирахме на Етъра да пием кафе на пясък,спирахме да разгледаме Търново,ходехме до различни паметници на културата,а аз слушах Тати,който обясняваше така хубаво за всичко,което виждах.
Харесвах когато ходехме на плаж и Тати ми обръщаше надуваемата лодка в морето и се правех че се давя.Харесваше ми дори,когато глътнах водорасло и цял ден бях центъра на внимание,а Тати само се смееше.
Хубаво беше когато ми правеше сандвичи и ми ги режеше като войничета,когато слушахме приказки по грамофона и повтаряхме репликите заедно.Когато ми показваше бръмбарчета и спасявахме паяците от антрето.
Обичах когато се разхождахме из Созопол и бях качена на "конче" върху татковите рамене.Обичах да ходим да ядем мелба,да ме люлее на люлките в градинката при баба...да се разхождаме в гората или просто да си седим в къщи и да правим нещо глупаво.И понякога ми се иска пак да бях дете.
Тази Нова година(31.12.08-01.01.09) имах възможност да си поговоря с Тати за много неща и ми беше толкова хубаво,че споделяме без да се притесняваме от нищо.За първи път се почувствах като голям човек-щом с Тати можеш да говориш като с равен,значи вече си пораснал.
А щом си вече в групата на възрастните се замисляш-Какво ще стане когато Тати вече няма да е с теб?И тази мисъл ме кара да страдам,да се натъжавам и да съжалявам че пораснах толкова бързо.
Обичам те,Татко и се радвам че все още си до мен!!!

Като приятели

Да,след толкова много време,най-накрая се видяхме по работа.Трябваше да се разберем за разни странични неща,но работата се разпадна.А аз дълго време се чудех какво да напиша за тази паметна среща.
Отидох с нагласата,че ще се държа хладно,ще си тръгна бързо и няма да се оставя да ме прави на идиотка.Може би изпълних повече от обещаното.
Щом се видяхме се направих на "тежкарка" и подадох ръка.Ангелчето ме изгледа като треснат.Преодоля кофти момента и ме целуна.
-Къде ще ходим,искаме да е в някоя кръчмичка(забравих да спомена че беше с антуража си).
-Отиваме в кафето отзад и бързо,че ме вали.
След като се настаних,до мен се тресна и той.Тръгна да ме прегръща.Отблъснах го тактично и се разприказвахме за разни тъпотии.Почти през цялото време се опитваше да бъде мил,а аз се държах точно като Ледената кучка.Не съм си и помисляла да му дам и повод за съмнение,че вече всичко се е променило-то се беше и още как!По едно време дори,го накарах да се почувства излишен.О,как се радвах в този момент.Как ми идеше да му изкрещя в лицето:"Боли ли те,тъпакооо?".Как исках да го погледна в очите и да видя,че наистина го боли.Как исках да го стисна за може би ампутирания сърдечен орган и да го питам:"Хубаво ли ти е?".Направо не знам какво ме прихвана.Не знам и откъде и защо ме заля такава агресия и после се усетих.Стана ми жал и за мен,и за него.Стана ми пусто,черно и ми се искаше да си тръгна.Искаше ми се да му кажа толкова много неща,които ми тежаха като воденични камъни и можех да споделя само с него.Исках да ме разбере ,да ме гушне и да ми каже,че лошото ще мине и че всичко ще се оправи.А видях насреща си още по-объркано детенце,което има нужда от помощ,повече от мен самата.
Исках да го гушна,но се отказах,за да не изтълкува тази ми постъпка погрешно.Звучи така,все едно съжалявам че сме се видели.Не напротив-радвам се.Радвам се както всеки път когато,видя колко много му се иска да сме близки както преди.Желаех да напиша толкова неща,а не знам как да ги формулирам,за да не изпиша само куп глупости.
Притеснявам се да не ме забрави,да не ме остави да бъда само безметежен спомен от миналото му.
Знам само че наистина държа на Ангела и се чувствам горда,че имам такъв мъж за приятел.Радвам се,че е до мен,макар и рядко.Радвам се че в този огромен мъж има малко място и за мен,като негова приятелка.

Борис и Биляна

"Биляна се съгласи да се видят.Знаеше че ще съжалява,но желанието й да го прегърне беше по-силно от всичко.Сега го чакаше в Онова кафе...кафето, в което му каза че няма смисъл да са повече заедно.Оглеждаше се,но всичко се беше променило отпреди 3 години.
Влезе едно момче и сърцето й трепна."Не,глупачке,не е той.Той е много по-висок и доста по-слаб!".И докато мислеше за всички отминали моменти с него,той застана до нея.
-Да те целуна както преди или да си стиснем ръцете като приятели?-попита го Биляна
-Ти кажи.
-Предпочитам целувка,никога не сме били приятели,защо сега да сме.-тя се усмихна,стана и ги целуна леко по устните.-Поръчала съм ти бира,без чаша,нали?
-Да,както преди.-Борис сведе поглед.-Но много неща се промениха.
-Знам,предполагам че и за това решихме да се видим.
Донесоха им бирите и двамата жадно отпиха.
-Как си,как се справяш в живота?-попита Борис
-Доста добре,работя,омъжих се.Все още съм в старото жилище,но планираме скоро да се преместим.Все пак искаме деца...-Тя се беше впуснала в обяснения и не се усети кога запали цигара.-А ти,как я караш?
-Доста добре,нямам работа в момента,не съм женен,живея в една дупка,и дори нямам сериозна приятелка...чакай...това не беше ли мечтата ти,след като се разделихме?Е,бебко,понякога мечтите се сбъдват.
-Защо говориш така?Нали имаше приятелка-Елица,Елена...или нещо подобно...Не!Сетих се,Ива,нали?
-Това са бройки,скъпа,не мога да го карам на чекии след като спах с теб.Никога след теб не съм си и помислял за сериозна връзка.
-О,моля те...с тези номера си ми писнал.Писнаха ми и лъжите ти,май че и за това ...Не,няма да ме накараш да се ядосам.-Биляна ядно отпи от бирата си и запали друга цигара.
-За какво се видяхме,тогава?-очите на Борис светеха игриво.
-Исках да си поговорим за всичките съобщения,които ми пращаше,които аз ти пращах,за глупавите разговори,за безсмислените обяснения,за положението в което се намираме.Не може да продължаваме да се заблуждаваме.Аз имам сериозна връзка,по дяволите.Предполагам че обичам мъжа си,щом съм с него,но не мога да спра да мисля за теб.Не мога да спра да си мисля за всичко,което преживяхме заедно,за всичко което си ми казал,за всички целувки,за тялото ти,Боже ти целия си ми в главата.И майната ти,обичам те,а знам че няма смисъл да съм с теб.Ти си егоистичен,безскрупулен,изневеряващ копелдак,който мразя.Защото ме караш да се чувствам безсилна,влюбена и глупава.Защото не вярвам че ти си способен да обичаш.-тя замълча за момент и срещна погледа му.В него нямаше и следа от ужас,просто познатото бездушие.
-Това ли искаше да ми кажеш.Браво,успя.А сега ме слушай внимателно,защото никога повече няма да го кажа.Обичах те,повече от себе си,но ти никога не беше само моя.Обичах те и бях готов да предложа само сърцето си,но не ти беше достатъчно.Обичах те и ти само трябваше да ме приемеш такъв какъвто бях,а не такъв какъвто ти искаше да бъда.Не ме обвинявай само мен,моля те.
-Да,прав си.Нека поговорим за нещо неутрално.
След около час те бяха забравили началото на грубия,но истински разговор.Смееха се на глупостите на живота,държаха се за ръце и нарядко се целуваха тайно и сдържано.
Биляна погледна часовника си и подскочи.
-Божеее,четири часа съм била с теб.Имам чувството че преди малко дойде.Трябва да тръгвам.Не ме търси повече,не можем да сме заедно както преди,нали знаеш?Не можем да сме това,което бяхме.Обичам те,но обичам и себе си и не мога са позволя да се измъчвам.Плати ти сметката,нека поне този път съм на аванта.-тя излезе тичешком от кафенето и се изгуби от погледа му.
-Обичам те,бебко...-каза Борис по скоро на себе си.Плати и излезе.Навън вече валеше.Погледна телефона си и го изхвърли в близката кофа.
-С нов номер,ще стана и нов човек,мила.-усмихна се и отиде на автобусната спирка."

Ако можех...

Днес отново съм в онова странно състояние-не ми пука за нищо и никого,усмихвам се насила и мисля само за едно.Мисля си за онова същество,наречено мой приятел,мисля си защо се държи като изрод,мисля си с какво заслужих пренебрежителното му поведение и с какво заслужих да ме лъже така брутално.
Ако имах смелост щях да му тресна телефона и щях да го отсвиря,но много добре знам какво е направил за мен и колко пъти ме е поставял над неговите интереси.Опитах се да говоря с него,като нормален човек и го питах какъв му е проблема,но отговор не получих.Чудя се дали аз не съм ненормална,че продължавам да го мисля и да му се притеснявам.Но когато си бил с един човек прекалено дълго,не можеш просто така да го елиминираш от деня си.Поне на мен ми е много трудно.
Никога няма да забравя след един наш скандал как дойде на следващия ден.Бях на лекции,а той ми се обади да сляза пред главния вход.Като отидох,той беше седнал на една пейка,точно под люляково храстче.Беше ми откъсна едно клонче.Като ме видя ми го подаде и ми каза:"Съжалявам,прекалено голям глупак съм,за да осъзная колко си ценна за мен.Моля те,прости ми.".А зад гърба си стискаше една подаръчна торбичка.На въпроса ми какво е това,той ми я подаде.Вътре имаше две много сладки бели мечета...и една пластмасова кола.Погледнах го учудена,а той ми каза:"Нали вашите ти продадоха Жигулката,та за това ти давам тази".(Нашите наистина продадоха старата кола,която уж трябваше да остане за мен,за да се науча да карам).В този миг не знаех дали да се смея или да заплача.Стана ми толкова мило и толкова тъжно,че този миг ще свърши...
Оттогава той се промени коренно.А аз все си мисля че той е все още онова момче,което беше толкова мило,седнал на онази слънчева пейка,под уханния люляк.
Ако можех само за ден да се върна там,отново да поговорим като нормални хора,да ме прегърне и да ми каже че съжалява...че не е искал да се държи като идиот.Наистина държа на него,но понякога си мисля че съм голяма глупачка,че продължавам да го защитавам и да го подкрепям.Просто не знам...

Интелигенцията в блоговете

Коментарите по един пост в блога на morrt ме наведоха на разни мисли.Възможно ли е така да се квалифицират хората-интелигентен,форумен маниак,blog-нехранимайко и интернет невиждал...Преди около месец четох една статия(мамка му,знаех че трябва да запомня адреса) че повечето хора създават блог-местенце за мислите и чувствата си,вместо да ги споделят с близки и приятели(оттук оидва друг проблем,но не мисля че бих могла да го кментирам).Анонимността не е приоритет в тези общества,някои само предпочитат да не използват истинското си име.Но какво значение има то,след като си разкрил душата си пред куп непознати.И щом си го направил,това прави ли те интелигентен?Въобще каква е дефиницията на тази сложна за писане думичка?Попитах Чичко Google и той ме прати в Уикипедия.Копирам дословно от там:

"Интелигенция е наименование на обособена социална група от хора, които професионално упражняват висококвалифициран умствен, предимно творчески, труд в областите, непосредствено свързани със създаването, съхраняването, разпространяването и социализацията на духовните ценности. Формира се без оглед на социалните слоеве. Подразделя се на научна, техническа, педагогическа, медицинска, художествена и др. Терминът интелигенция е въведен през 70-те г. на 19 век от руския писател П. Д. Боборикин. В съвременната социологическа литература се прави разграничение между "интелигент" като представител на масовите интелектуални професии и "интелектуалец" като принадлежащ към елита на интелигенцията."

Та питам кой от нас упражнява в блога си професионално висококвалифициран умствен труд(моля изключенията да не ме линчуват)?Повечето хора от blog-обществото търсят спокойно местенце,където да излагат мислите си без цензура,където могат да намерят съмишленик и дори да поспорят в рамките на добрия тон(е,добре де,малко преувеличих за последното,но рядко се случва в блог да се псуват!).
Какво те прави по-различен от останалите в този случай-умението да пишеш за себе си,умението да споделяш,или просто една,две мозъчни клетки в повече.Не се причислявам към интелигенцията,не съм и форумен манияк-отдавна ми мина интереса към този вид общуване.Не съм и интернет не виждала.Тъй че съм си един от многото blog-нехранимайковци,на когото му е писнало от анонимни интелектуалци,с малко умствен багаж и огромни претенции към света.

Протестът от 14.01.2009г

Останах потресена и втрещена.Това са първите думи,които напират в сконфузеното ми съзнание.Гледах новините по всички възможни канали,четох в нета,говорих по телефона.Събрах информация от всяко възможно място.
"Над 150 отведени в полицията","Иззети боксове и ножове","Наркобосове са платили за безредиците","300 лева струва беззаконието","Депутатите гледат протеста отвисоко"...това накратко се случи днес на "мирния" протест.Това повторение на 1997 година ли е?Това ли е начин да покажем на онези дембели политиците,че нещо не е на ред с дължавата ни?Така ли трябва да се отнасяме с бюстителите на реда?Така ли трябва да третираме родните медии?Въпроси на които нямам никакви отговори...
Какви са тези закачулени пишлигари на по 15,16 години?Какво правят те на подобно мероприятие?Къде са родителите им и защо обвиняват полицията в превишаване на служебните си права?КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СТАВА В ТАЯ ШИБАНА СТРАНА???
Нека почна от начало...
Днес трябваше да има мирен протест пред Народното събрание.Резултатът беше нещо уникално различно.Видях маса от черни якета,от малолетни,от надрусани или видимо пияни момчета на не повече от 18 години.Видях агресия срещу униформени,видях агресия срещу хора,които бяха отишли на протеста с явни искания,а не химерни образи на анархизма.Нека уточня,че съм привърженик на анархията в чистата й форма,не защитавам полицията,защото нищо добро не съм видяла от нея(а съм имала доволно много контакти с нея).Но когато видях как въпросните пишлемета трошат,ритат и крещят безумни лозунги,чието значение им убягва,ми прималя.Видях също и хлапета на не повече от 12 години,които цитираха лозунги от протестите в Атина.
Чух и политиците,и за първи път ми станаха малко симпатични,но не заради думите им,а заради страха в очите им...страх че мястото им в хранилката наречена гордо "Парламент,може да изстине...страх че могат да отнесат боя и да бъдат публично опозорени,като им се свалят марковите дрешки и им се покаже че и те са като нас-със срамни части и космати задници.
Мислих доста,преди да седна да пиша тук и направо не знаех как да започна.Сега съм убедена в три неща.
1.На малолетните им е изпуснат края.Не зная родителите им къде са и защо не са обърнали внимание на децата си(имам си теория и за това,но мисля да посветя отделна тема),но не мисля че е редно момче на 16 да хвърля камъни по хора,да троши автобуси или да се бие с бокс.Тези деца имат спешна нужда от пердах и полагане на обществено полезен труд.
2.Не знам дали са наркобосове или някой друг изкуфеляк,но все някой има огромно желание да постигне безредиците в Атина.Някой или някои се опитва(-т) да настроят населението срещу полицията,опитват се да пробутат врели-некипели за анархизъм,глас народен и оправяне на ситуацията.Някой се е заел да свали властта по доста смешен начин.
3.Агресията в България е вече неконтролируема.Агресията се е пропила във всеки,без значение пол,възраст или етническа принадлежност.И за това си имам теория,разбира се.Начинът ни на живот е кучешки,за това и се дърляме като кучета,дърляме се за един оглозган кокал,който вече и смърди.
Просто не знам как синът ми ще расте в тази извергщина,как ще го науча че да се замерят полицаи с камъни и да мрънкаш срещу бездействието им,са две коренно различни неща.Едно е да си недоволен и да се опиташ да решиш всичко с малко дипломация и разум,друго е да проливаш кръв като през Средновековието.Едно е да искаш да промениш нещо,друго е да убиваш или да си готов за това,за тази кауза.Не мога да намеря точните думи,за да опиша колко ме е страх от това,което може да се случи.Ами ако стане както беше в Атина.Ако някой от близките ми стане неволна жертва на онези копеленца с бокса и черните якета?Не може да е нормално всичко това,не може всички да премълчават и да се затварят като шушулки.Не може да се обвинява полицията,която си върши работата,а да се защитават изверги,готови да те пребият,защото са в кокаинов амок.В новините чувах само как всички се оплакват колко брутални са били полицаите,как са пребили 15 годишно дете,как не са се интересували кой какъв е.А питам аз какво прави това "дете"там-надрусано или пияно,с противогаз,бокс и маска на лицето?Какво дете е това и трябва ли то да се разхожда свободно на улицата?Къде е акъла на родителите му и какъв ще е техния коментар за това?Откъде се е сдобило с тези атрибути и как?
И най-страшния въпрос:Накъде отива България?Онази България с 1300 годишна история,онази България която е всявала страх в съседите ни,онази България,която е печелила не е една битка?Обръщат ли се в гробовете си нашите царе,князе и ханове?Въпроси без отговори,въпроси,които са прекалено неудобни както за политици,така и за всеки от нас!

Шест неща,които ме правят щастлива!

Айде и аз да не остана по назад от другите...но ми се иска да не съм банална и натруфена...Пък и толкова много неща ме правят щастлива,че не знам как ще ги огранича само до шест.Мисля си че тези неща важат само за един кратък период от живота ми,защото преди не съм им обръщала внимание,а и по-натам не знам дали ще са актуални в щастието ми.
1.Разтопява ме усмивката на сина ми,когато ми показва че е направил нещо ново(обикновено става дума за някаква беля).

2.Щастлива съм,когато слушам любима песен.

3.Щастлива съм,когато знам че хората,около мен се усмихват непринудено.

4.Щастлива съм,когато мога да се насладя на самотата си,с чаша хубаво вино(или бира-според сезона)

5.Щатслива съм,когато съм направила нещо,което дълго съм отлагала,но пък е свършено перфектно.

6.Щастлива съм,когато успея да си легна рано и се наспя,а пък на сутринта се насладя на кафето си,гледайки забързаните хора от терасата.

Фу,много ми беше трудно,определено.Оказа се,че наистина има толкова много неща,които изглеждат маловажни,а за мен са нещо толкова хубаво и понякога толкова недостижимо.

Sully Erna of Godsmack

Всеки,който ме познава малко по-добре е наясно коя е любимата ми група.Тези,които са по-близо до сърцето ми знаят и коя е песента,която ме кара да се замисля и дори да ми охлади агресията,рядко,но не чак толкова и да се разплача-"Immune".Много пъти точно тази песен ме е изваждала от депресията и ми е оправяла настроението.А малцина знаят точно колко съм пристрастена към Съли Ерна.Имаше период от време,в които не можех да стана от леглото без да съм изслушала поне една песен на Godsmack и да съм си помечтала малко как един ден може и да го видя на живо.Никога обаче не съм изпадала в пубертетски изблици на сълзи по него или пък да мечтая как ще се съвукопляваме...все пак може и да съм луда,но не и чак толкова.Пък и все си мисля,че няма да е толкова добър в леглото,колкото е на сцената.Винаги съм твърдяла че мъжете,които се занимават сериозно с музика са гола вода в леглото,тъй като цялата им страст отива в пеене,свирене и мъдрене по следващата песен.Те като че ли живеят в съвсем друга астрална проекция.
Може би трябваше да спомена в началото,че това не пост посветен точно на Съли,а по-скоро на мъжете като него и с какво точно привличат те жените.Предполагам всеки е забелязал колко сладки изглеждат такива мъже и колко много фенки успяват да подмокрят с едно просто ръкомахане,какво остава пък като си отворят устата.А у мъжете будят завист,агресия и понякога провалят връзката си,само защото приятелката(жената) им си пада по химерен образ от телевизионния екран(много рядко,поне в БГ и от среща на живо).Присъствала съм на не една сцена на лудост от страна на мъжката част,само заради въздишка по далечния образ на непознатия мъж.
Идеята ми беше друга-ама така се отплеснах че съвсем забравих.Интересно ми е защо жените си падат по такива мъже като Ерна?Интересен факт е едно мое проучване от ученическите ми години.Помолих тогавашното си гадже(А) и един приятел(Б) да застанат един до друг.Обект А беше спретнат младеж,спортно облечен,доста привлекателен(не само мое мнение),с висок интелект и нормален изказ(демек без псувни и предъвкване на пиърсинги).Обект Б беше двуметров,татуиран,надупчен почти навсякъде изрод,който обожавам,разбира се.С несресана,но измита коса,с черен лак и скъсани дънки.Абе,обобщено-Колежанчето и Бунтара.От около 200 запитани момичета между 15 и 25 години,точно 126 от тях посочиха обект Б за по-секси.Защо биха си легнали с него,знам,но знам че и никоя от тях не би искала да има сериозна връзка с него.Парадокс е че жените си падат по-лошите момчета,когато става дума за авантюра,но става ли дума за брак идва ред на Колежанчето.Въпреки че има и изключения,но те са миризливо малко.
А какво бих казала аз по въпроса с Колежанчето и Бунтара ли?Ами да си призная,нито един от тези двамата ми харесват за нещо по-сериозно от два,три месеца хубав секс.Имала съм отношения и с двата типажа,но всичко ми омръзна неприлично бързо.
Иначе,ако имам удоволствието да срещна мъж с лицето и физиката на Ерна(точно на него,не просто кой и да е Бунтар),ами бих се позабавлявала учудващо дълго с него.
Оооо,да...мисля че вече се размечтах!!!

Боян Трантеев и Владимира Трантеева издават книга

Може би е време да напиша два реда за това събитие.За никого не е тайна,че баща ми е археолог,откъдето тръгва и моята страст към това поприще.Няма да споменавам за великия спелеолог и човек Петър Трантеев,който е дал основа за гените и любовта към скритата природа в България.Ще премълча и колко труд и изследвания коства излизането на тази книга.Важното е че е факт,както е факт че безумно се гордея с баща си,който има смелостта и желанието да направи нещо поне наполовина велико,колкото дядо ми.Книгата е в ограничен тираж,но може да бъде намерена в Народната библиотека,както и в библиотеките в цялата страна.Може да бъде закупена от страницата на

КнигаБГ

както и на страницата на

Сайт за алпийска техника

.Предвижда се публикуването на други книги от същата тематика,но не се ограничаваме във времето.

"Средновековните скални манастири по река Бели Лом" е книга,която не е за четене в тоалетната,това е книга за тесен кръг от хора,които зная какво търсят и имат желание да разберат повече за духовната ни култура през Средновековието.
Копирам анотацията на книгата от сайта,в който е пусната за продажба khigabg.com.Дебело почертавам че текста не е мой,a e на баща ми.


Средновековните скални обители рядко са били обект на комплексно изследване от група специалисти. Тяхното местоположение и трудна достъпност възпрепятствуват изследователите. Ето защо задълбочените комплексни проучвания на този вид археологически обекти са епизодични. Те са свързани предимно с изследвания върху стенната живопис и епиграфския материал, поради оскъдната археологическа информация за този вид недвижими паметници на културата. При теоретичния анализ на специализираните археологически и спелеоложки публикации за скалните обители по р. Бели Лом и проверка, а данните на място се установи, че съществуват трудности при локализацията на отделните обекти.
В настоящата публикация е допълнена, преработена и интерпретирана известната досега специализирана информация за скалните параклиси и килии по течението на р. Бели Лом, между градовете Сеново и Цар Калоян. Описани са отделните обекти и е събран епиграфският и археологически материал за скалните обители, разположени в карстовите масиви по р. Бели Лом, а именно: Манастира, Чеснова канара, Срещу Чакър Канара, Чакър канара - с. Кривня (Русенска област,община Ветово), скалните комплекси Торлашки манастир и Църквата при гр. Цар Калоян (Разградска област, община Цар Калоян), както Сиври и Шанлък канара при гр. Сеново (Русенска област, община Ветово). В землището на гр. Ветово, в м. Калугерица, на десния географски бряг на реката, в скалния венец Дядо Иванова чука се намират три килии и комплекс от параклис и килия. Те са разположени срещу комплексите "Торлашки манастир" и "Църквата". Тази тяхна близост е причината да бъдат включени заедно с останалите скални обители в една публикация.
В глава първа е направена кратка типологическа характеристика на скалните средновековни обители в България и техните структурни елементи, според архитектурните им белези. В нея са уточнени и дефинирани някои понятия от терминологията, употребявана при описанието на средновековната "скална архитектура".
В глава втора е изяснен историческият контекст на съществуването на скалните обители в Североизточна България, като е направен опит да бъде изяснена причината за отсъствието на гъста църковна мрежа през средновековието и османското господство.
В началото на трета глава е направен преглед и анализ на съществуващите публикации за скалните обители по р. Бели Лом. Накратко е засегната и физикогеографската и геолого-тектонска характеристика на района, като предпоставка за тяхното местоположение.
В глава четвърта е направено описание на отделните обекти в карстовия район и откритите в тях епиграфски и археологически материали. След направения анализ на скалните надписи, гравюри и археологически находки, въз основа на резултатите от археологическите проучвания и теренни обхождания са определени хронологическите граници на функционирането на скалните манастири и килии. Съобразно архитектурните признаци и сведенията от скалните надписи е предложена типологическа класификация на средновековните обители и структурните им елементи.
В Заключението са обобщени резултатите от изследването на скалните обители по р. Бели Лом. Потърсена е връзката между манастирските и килийни комплекси с близките до тях средновековни селища и крепости.
Главите 1, 3, 4 и Заключение съдържат част от изследванията върху средновековните скални обители в България и проучванията на средновековните скални манастири по р. Бели Лом на Б. Трантеев. Глава 2 - Скалните обители в Североизточна България е написана от Вл. Трантеева-Митева.
Искрени благодарности дължим за помощта при теренните обхождания и допълване на информацията за изследваните обекти на историка Цани Генчев от Регионалния исторически музей - гр. Разград, както и на завеждащия Главната картотека на българските пещери при Българската федерация по спелеология Здравко Илиев за сътрудничеството.

Пускам линк към Български книжици:

Книжици

Благодаря от мое и името на баща ми на всички,които ни помогнаха тази книга да е реалност.И най-вече...България е нещо,което си струва да опознаем и разберем.

ЧЕСТИТА 2009 ГОДИНА!

Пожелвам на всички само красиви моменти и много здраве.Дано през тази година ни се случват интересни неща,дано да сме по-малко разочаровани и дано се стремим да сме по-добри едни с други.Още веднъж Честито на всички!

За секса,миналите връзки и любовта!

Пак изтъркана тема,знам.Но какво да направя като продължава да ме вълнува и то с пълна сила.Замислих се над трите неща в заглавието-за секса,копнежа ми по старите връзки и любовта.Поне в моя случай са взаимносвързани.Нека почнем отзад напред.Изпитвала съм изпепеляващата любов три пъти-първият път беше с грешния човек,втория е с мъжа ми и третия е отново с грешна персона.Нека вметна,че все още обичам мъжа си,но не както преди.Сега като че е останало уважението,навика и задължението,но и помен няма от страстта и копнежа,както беше в самото начало.Може би за това все по-често си мисля за отминалите връзки и загубените емоции.Човек съм,който отдава прекалено голямо значение на емоциите и чувството на влюбеност.Ето защо и толкова често се влюбвам.Трудно ми е да живея с човек,който предпочита всичко да е направено с математическа точност и не отдава значение на сексуалната еуфория.И стигаме до болната ми тема-секса...Не искам пет минутно клатене,без дори и една страсна целувка.Всичко е като евтин порно филм,Димитър дори не си съблича фанелката.След като свърши,отива до тоалетната без да го интересува аз дали съм свършила и дали не искам нещо по-различно от изтъркана поза,която ми е писнала до полуда.Говорихме поне един милиард пъти по тази тема,но и до сега нищо не се е променило.Понякога дори се налага да си прося секс,като все едно са ме държали в манастир.Чак ме хваща срам и се чувствам неудобно.
Мисля си че липсата на сексуални ласки,ме кара да си фантазирам за други мъже и ме отдалечава от мъжа ми.Не искам да го напускам,но ми е и много трудно без секс.Понякога си мисля че това не е чак такъв проблем,но набързо се разубеждавам,когато отново ми се каже:"Не сега,уморен съм!".Просто не знам с кого да поговоря,още по-малко пък знам какво да направя...Уморен съм от среднощни разговори за необяснмото му поведение,уморена съм да не съм задоволена и да се "търкам" сама-вече не ми е така забавно.Писна ми да си мисля за разни други мъже и с мъка да им отказвам неангажиращия секс...искам нещо истинско и то ако може да е по-скоро!

claptrap part II

От няколко дни се чудех какво да напиша тук.И сякаш нямам желание да го направя.Обхванала ме е такава апатия,че просто няма накъде повече.Исках да сложа коледната окраса вкъщи,но се оказа че просто нямам никакво желание.Адски ми е гнусно,направо не знам какво ми става.Мислех си снощи за разни неща и стигнах до извода,че въобще не съм доволна от живота си,пък да неговорим за външния си вид.Около 59 кила съм,а продължавам да мисля че изглеждам отвратително.
Ох,направо не ми се пише...

Болна от ... грип!!!

Е това беше просто завършека на цялата ми пастелна картинка.Разболях се отново,в рамките на два месеца и половина.Носът ми е като канализационна тръба след дъжд,гърлото ми е червено все едно съм яла натрошени стъкла,а реакциите ми са все едно съм падала по стълби.Ужас!Едва изкарах вечерта,а като знам че днес ще е още по-зле ми се иска да се гръмна.Отврат,носът ми почервеня като на алкохолик от стискане,а главата ме боли от опитите да си изкарам секретите.Гнусна съм и чак аз не мога да се понасям.Пък и ми е толкова студено,че се чудя дали да не ходя с яке и в къщи.Най-хубавото е че трябва все пак да излизам с Малчо въпреки емпературите),защото той има неизчерпаем прилив на енергия и не може да стои затворен вкъщи по цял ден.
Мда,общо взето иначе съм добре.Все още се чувствам прецакана след последния SMS,който НЕ получих от Ангела...пак сме на фаза "Студено държание" след като ме излъга че ще се видим,а това така и не стана.Чудя се вече какво да правя,а започва да ми писва да се държиме като ученички.Държа на него,но все пак не мога да му се водя по акъла цял живот.Иска от мен прекалено сложни неща,очаква чудеса и ме иска по начин,който е леко невъзможен.И въпреки че ми къса нервите и сърцето,все още си го обичам и не съм готова да му тегля една майна.А колко пъти вече му писах че го мразя и не искам да го виждам,само аз си знам.После,естествено съжалявам и му пиша че не съм искала да го нараня,той не ми отговаря нищо и пак се почва от начало.Ужасно е,а най-лошото е че си го причинявам абсолютно сама.Колко хора ми казваха че не е за мен и че трябва веднъж за винаги да сложа край на всичките простотии и на цялата тая агония.А как да им обясня че все още изпитвам силни чувства към него,не знам.Той си още едно хлапе,пък и отдавна между нас не е имало нищо повече от целувка.Надали той не прави секс с други,за да ми засвителства голямата си обич(никога не съм си го и помисляла,надявам се и той също).Толкова сме далече един от друг...в един от последните SMS-и ми беше писал,че ми е верен(????????) и че все още иска да сме заедно....

"Съкровище,ако искаш да се видим утре ми отговори сега,за да знам да не ходя на работа.Липсваш ми,искам да те целуна,майната му на всичко,зарязах я оная малката.Ще чакам да кажеш дали ме искаш"

или

"И аз винаги съм те обичал.Нямаме пречки да сме заедно,нали ти казах че съм разкарал малката кучка и ще ти бъда верен каквото и да ми струва.Липсваш ми."

Просто не знам какво да мисля,как да се чувствам и какво да му кажа.Голяма съм тъпачка,нали???

Кой си ти,дяволите те взели?

Изтъркана тема,за една леко невъзможна връзка,за една глупачка и неините мечти.Писна ми да се чувствам като героиня от латино сериал...писна ми да съм като ударена с мокър вестник.Обичам го и колкото и брутално да е,това е факт.Обичала съм го и тогава и сега.Знам че вече е прекалено късно,знам че пътищата ни се разделиха и се мразя че го допуснах.Може ли да съм такава кучка?Има ли истинска любов,има ли любов отпръв поглед и има ли всеки човек половинка някъде там по целия свят?Какъв е шанса да се срещнете и кога?Пречки и шитни,това е всичко.И колкото и да ме боли,знам че той няма никога да е мой,както аз никога няма да съм само негова.Това е живота...мъка,сълзи и разочарования.И ако някой ми каже,че това не е вярно бих го попитала-защо умират деца,защо гладуват в Африка,защо държавата ни е лайняна.Боли и понякога,когато се засмея се питам дали не е защото вечерта пак ще плача.Депресирана по природа,егати кефа.Влюбам се винаги в грешния човек,супер.Разпъната между миналото и настоящето,да,baby!И коя съм аз всъщност,за какво се боря и имам ли власт над чувствата си.И кой ме успокоява,когато искам да умра-хора с фалшиви лица и пошл живот,хора без капка живец,без трепет "под лъжичката",без моята фантазия.Боли ме,заради него и знам че винаги ще ме боли.ЗАЩОТО ГО ОБИЧАМ,повече от себе си.

Лошо предчувствие

Знаех,че в петък ще бъде извънредно на работа вечерта,но въпреки това вътрешно усещах,че нещо не е както трябва.Стомахът ми беше на топка,а добре развитото ми шесто чувство продължаваше да ме пробожда като игла.Гледах го в очите и знаех отдавна че нещо крие.Но нито аз събрах смелост да го попитам,нито той направи намек за случващото се.Исках да знам,трябваше да знам.Не мога да го обясня,просто изчаках малкия да се наспи и го приготвих за излизане.Когато се качих в колата ми беше много трудно да реша накъде да карам.Предполагах къде може да е,и въпреки това сякаш не исках да отида.
Паркирах на един далечен паркинг с две запустели коли в близост.Щяхме да походим повече,но поне не рисувах да ни видят.А да се правиш на инспектор Дюдю с малко дете е направо смехотворно.Докато сина ми ме атакуваше с развинтеното си въображение на тема коли и котки,аз мислех трескаво за това какво ще видя и какво ще кажа.Бях съчинила кракът диалог,след което по сценарии щяха да полетят шамарите и дори куршумите.Бях заредила пистолета,но не този с изтърканите номера.И докато мислено се псувах за грубата грешка,едва не се блъснах в колата му.Сърцето ми заби като на крадец спипан на излизане от банката,а краката ми отказваха да се движат.Огледах се и видях кафенето наблизо.Значи бяха някъде вътре.Трябваше да внимавам,ако исках прикритието,което ми осигуряваше един бор,да е ефективно.Седнахме с малкия на една маса отвън и той веднага се зарови в пясъчника.Бях предвидила разни играчки,които ме освобождаваха от крясъците и виковете на всяко две годишно хранениче.
Огледах се като лалугер в кокошарник и видях това,за което дойдох."Знаех си!!!"-беше първото нещо,което се вмъкна в обърканото ми съзнание,а ехото от тази мисъл се заби право в сърцето.Гледах една влюбена двойка,която седеше на маса за двама в кьошенце между един огромен Цикас и вратата за тоалетната.Смееха се леко сконфузено,седяха плътно един до друг,държейки се за ръце.Кафетата пред тях бяха отдавна изстинали,а в пепелника имаше само два фаса.Толкова оскъдно беше времето им за тази визита,че дори не искаха да губят ценни минути в пушене.Той я целуваше жадно и понякога бъркаше под велурената й пола.Тогава тя се сгушваше в камуфлажното му яке и притваряше очи в екстаз.Личеше си,че искаха нещо повече от това,личеше си че са правили секс повече от веднъж и им е харесало повече отколкото са си мислели.Всичко при тази двойка беше в повече.Тя беше по-млада от мен,беше с по-големи гърди,с по-сини очи,с по-слабо тяло...а той беше по-влюбен от всякога.
Допушвах десетата си цигара,която бях запалила за около половин час и поръчах нова бира.Трета ли беше,или четвърта...обадих се по телефона на Боби.Знаех че той ще дойде веднага.Когато ме видя,ме целуна нежно по устните и ме попита какво става.
-Вземи детето и ме чакайте у нас.Имаш ключ,нали?После ще ти обяснявам.
Изчаках ги да се качат в черния джип,помахах вяло на детето и допих бирата на екс.Влязох в кафенето с касовата бележка,уж за да платя сметката.Тогава той ме видя и се опита да се скрие в якето си.В този миг ме обзеха всички онези прокажени чувства,когато хванеш мъжа си в изневяра.Страх,гняв,омраза,ужас,но в следващия миг изчезнаха.Остана само любопитството и напиращият в мен въпрос:"ЗАЩО!?".
Мъжът ми извади подмокрените си пръсти от под полата на момичето и стана.
-Нека ти обясня преди да почнеш да крещиш...
-Да ми обясниш...да крещя?Извинявай,но не мислиш ли че вече е прекалено късно и за двете?-забелязах с периферното си зрение,че момичето се приготвя да си тръгне.-О,не миличка-ще останеш за последното действие на пиесата,моля те.-предполагам че погледът ми е бил като на луд с картечница,щом мацката си седна на стола с недооблечено палто.-Нека седнем.-махнах на сервитьрката и когато дойде си поръчах още една бира.
-Няма ли да ме запознаеш с любовницата си?
-Ева,това е Ева...-мъжът ми изглеждаше объркан.
-Приятно ми е,Ева.Аз съм Мира,предполагам че си чувала за мен.За съжаление аз не съм и предполагала че си в живота ми.-Ева стоеше с ръце в скута си и гледаше обувките си.
-На колко години си?
-На 18.
-Значи си все още ученичка.Родителите ти знаят ли че се чукаш със женен мъж,който е на 38 години?-Ева ме изгледа все едно съм я зашлевила през лицето.
-Не.
-Разбирам.А от колко време се криете по кафетата и храстите,за да консумирате тайната си връзка?
-От две години и половина.
Господи,значи аз все още съм била бременна,когато тая курва е спала с мъжа ми.Прилоша ми,но не го показах.Отпих глътка бира и запалих нова цигара.
-И докога смяташе да криеш,че има и друга жена в живота ти?-попитах Димитър
-Не зная,нещата при нас се промениха коренно.Ти забременя,напълня,после роди и мислеше само за детето...вече не те приемах за сексуален обект.Правех секс с теб по принуда,за да не заподозреш нещо.Мислех че ще се наситя на Ева и ще се върна при теб-малко гузен,но щях да оправя нещата.Оказа се че с всяка изминала среща,аз все повече хлътвах по нея,и все повече се отдалечавах от теб.
Настъпи неловко мълчание и погледът ми се отклони от бирата.Погледнах двамата прелюбодейци.Димитър я беше прегърнал през кръста с едната ръка,а с другата я държеше за ръка.Така прегръщаше мен преди години.Осъзнах нещо,което всяка жена в такава ситуация,разбира.Не Ева беше излишната,а аз.Каквото и да кажех,каквото и да направех,мъжът ми нямаше да се върне при мен.Семейството ми беше разбито,сърцето ми също.Не се притеснявах за малкия.До половин година нямаше да помни баща си,а ако аз се реша,до година ще има нов.Но болката от казано преди минута,от Димитър ме убиваше.Чувствах се евтина,самотна,предадена и уплашена.Нуждаех се от онази прегръдка,повече от осемнадесет годишната уличница.Не трябваше аз да стоя от тази страна на барикадата.Но животът винаги поднася изненади,и то когато най-малко ги очакваш и искаш.Почти бях готова да се разплача,но винаги съм имала уникален самоконтрол.Успях в последния момент да изтикам злобата на преден план.
-Значи вичко свърши между нас?Е,няма значение,аз съм все още на 23 и животът е пред мен.Но ти внимавай,тази кучка е на 18,ти на 38-все някога ще хареса някой младеж,на който пишката му става редовно и ще ти тегли шута в гъза.А на теб,миличка ти пожелавам да усетиш тръпката на излъганата женичка.След години,или дори по-скоро,ще попаднеш в същата ситуация като мен,обещавам ти.И тогава ще разбереш какво си направила и колко боли.-погледа ми се премести към отварящата се врата.Видях че Боби ме гледа оттам с детето ми на ръце.Приближи се,видя милата двойка на масата и се намръщи.
-Да ги свитна ли,бебо?-ме попита той,разбрал веднага за какво става въпрос
-Не!тях живота ще ги оправи...тръгаме си.-очаквах малкия да поиска да отиде при баща си,но той дори не проговори.Ставайки,хвърлих сметката на масата и казах:-Ти черпиш.За ваше здраве и дано не съжаляваш за избора си.
-Чакай...това ли беше?-попита изневеряващият ми мъж
-А ти какво очакваше?Да плача,да креща,да се моля...никога!Още като много малка се научих че,когато животът ти поднесе такава изродщина,няма какво да направиш друго освен да вдигнеш високо глава,да извадиш поука за себе си и да продължиш напред.Винаги съм си представяла че ако те хвана в подобна ситуация,просто ще те убия.Но се оказва,че това е възможно най-тъпата реакция.Ще те оставя изборът ти да те довърши,няма да има по-сладко отмъщение от това да видя как ще останеш сам като куче.Защото каквото и да ти е обещала тази курва,тя ще те зареже след броени дни.А вратата към дома ти,здраво ще е заключена.Аз изневяра никога няма да простя.Съжалявам,но бързам...имам толкова много неща да свърша като свободна жена.Хайде бебчо,да вървим.
И просто така,излязох от кафето,поех си въздух с пълни гърди и хванах за ръка най-добрия си приятел.За мен всичко вече беше минало...

Сетих се...

Искам да си направя татус...след толкова години в бизнеса с разкрасяването на телесата все пак не мога да спра да мисля за това.Искам нещо-не знам какво и къде,но го искам.Писна ми да се чудя и да се мая...толкова снимки излгеах толкова проекти направих,но все не мога да си харесам нещо.Искам да ме грабне-очите да ми останат в него.Имам едно брутално пиле,което може да стане за мястото на ръката между палеца и показалеца(оназ мекинката част отгоре),но не искам да е само там.Искам нещо за кръста ми.Нещо умопомрачаващо и въпреки че имам брутална фантазия просто не го виждам ясно в съзнанието си.А да не говорим че поне от половин година се каня да си пробия ушите за 13 и 14 път.Искам по 7 дупки на уше,не по 6.
Трябва да се променя малко...поне външно,че за вътрешно няма за кога.

Макс,цветята и морето

От около три месеца съм собственик на котарак от породата Софийска паркова подобрена.Предполагам че вече загряхте че се казва Максимилиян(кръстен с това прекрасно име на най-добрият ми приятел).Общо взето се пръвързах доста,но все още не мога да свикна че вместо да ме лае и хапе-мърка.
Отново ме подхвана идеята да правя Ботаническа градина у нас.За сега цветята ни наброяват около 30 вида,като от някои имам и по три четири цвята.Общо взето лудницата е пълна.
Бях месец и половина на морето,почернях на необичайни места и все пак ми е мъчно че не останахме повече.Бяхме с Малчо и направо се насирах от кеф като го гледам как се плицика с морето.
Общо взето продължавам да съм в емоционална криза,липсват ми много неща-като например топлина,любов и мили думи,които не включват разни ангажименти.

Честит ми рожден ден...

...на шибана патерица!И к'во?!Одъртях с още една година...а всички около мен ми обясняват как все още съм растяла...ай байгън от глупости.Може би чувам само такива свинщини защото всички около мен са в друга възрастова група.Егати,не съм контактувала с хора на моите крехки 23 може би повече от два месеца-като се изключи Лъчо,мъжа на Зузинк,но пак не се разбираме-защото той като че е от друга планета.Мда,писна ми-нямам търпение Димитър малко да порасне,за да мога да го оставям на родата и поне два пъти седмично да ходя на лекции.
Та,общо взето рождения ми ден мина много яко-въпреки че по моя кефометър отпреди 2 години,сигурно щеше да е трагично.Бяхме в парка с Биби и Сашо и малкия Миточно,Лъчо и Зузинк + Калоян,милите ми родители(които ми направиха страшна изненада,като ми бяха взели торта и страшни чашки,чиниики и шапчици с Мечо Пух...точно като за градинско парти.) и Божидар и Мария с малката Мария.Общо взето беше като детски рожден ден пък и аз се кефех,че мога да правя простотии без всички да ме гледат като идиот.Мда,общо взето изпих около 2 литра бира,играхме федербал и болейбол(в последното задобравям-демек не тичам като дебил сред цветята,опитвайки се да догоня топката) и сега ми е малко мъгляво..но дописвам и пак отиваме там-стига Зузинк да е излязла от фризиорницата с глава на раменете си.

Фу!

Странно,някак всичко ми е размазано пред погледа и някак все си мисля за морето,плажа и студената бира,заровена небрежно в пясъка.Все си мечтая за малко спокойствие.
Мразя София и мразя панелната си гарсониера.Мразя да съм вързана като куче в двор,щом вече знам че има и гора.Странно ми е,измъчвам се в тая жега и съм като препечен плужек.Нямам желание да пиша,нямам желание да чета,искам само да си отделя два часа и да съм като изплюта дъвка.
Не съм виждала Ангела от доста време и вече ми липсва.Знам че много работи,но все пак ми е много мъчно.Просто не знам защо ми е толкова смръчкано.А уж се оправях щом времето "светнеше"...Фу!

Стрелеца около мен

Никога,ама никога не съм я харесвала тази зодия.Имам хиляди случки в бедното ми съзнание,които направо ми крещят:"Бягай от стрелеца!".Не знам как се получава,но винаги се натрисам с непремерено светоусещане на хора точно от този зодиакален знак.
Нека започнем с Мама!Тя е едно невероятно същество.Точно когато си мислиш че е във веселата си фаза,се оказва че по-добре е да не си до нея.В спор знае много добре къде да ме клъвне,така че да ме накара да замълча(което е рядко явление).Винаги ми казва това,от което най-се страхувам да чуя.Въобще тя е един персонаж,който може да те вкара в гроба,ако иска.
Първото ми гадже и първото ми влюбване до полуда.Александър.Това същество винаги ще ме преследва в кошмарите ми.С паталогичната си ревност и чудно красиви черни очи ме караше да се чувствам като болна щом не сме се видели повече от два дни.А когато последното се случеше,ме побъркваше с властолюбивото си поведение.Страст и ненавист в едно.
Поредния мъж,с когото съм имала трагична връзка-Даниел.Той е просто мечтата на всяка жена(или поне на такива като мен).Татуиран скромно(доколкото помня бяха само 6 татуса),с елегантна фигура,висок и с прелестни кафяви очички.Когато го видях за първи път как ми се усмихва и се чуди как да ме заговори си помислих-"Няма начин това да не е стрелец".След като успях да преваря почти всички пубертетки в квартала,които бяха хлътмнали до уши в него,походихме точно три седмици и го накарах да съжалява че ме е срещнал.С него се чувствах точно като надрусана-толкова енергия ми наливаше и така ме караше да се нося из небесата,че не можах да издържа.Трябваше ми човек,който не ме кара да се чудя дали не ми слага мама опияти в храната.Въобще за Дънди мога да кажа само хубави неща,с изключение на ненормалното му чувство за притежание.Следеше ме навсякъде,проверяваше телефона ми,дори разпитваше съседите с кого се прибирам вечер след работа.Ужас!!!
Майката на едно друго гадже-Диана...въпросният пич се казваше Цветослав(между другото е невероятен сладур).Тя е направо Медуза Горгона.Винаги ни преследваше щом му отидех на гости и непрестанно ме оглеждаше критично.Зад гърба ми се изговориха куп нелепости,което доведе до краха на нашата иначе перфектна връзка.
Един от най-добрите ми приятели-Бумбо.Това момче има психологични отклонения.Пияница,като мен,говорител на глупости и отчаян романтик.Но не се лъжете,той е като бомба със закъснител.Щом му прищрака нещо е като торнадо.Може да ти разкаже играта точно с едно изречение.
И стигаме до болната ми тема-Гавраил!Това привидно нормално момче е най-голеният ми кошмар.Уникален на външен вид( в добрият смисъл),невероятен като събеседник,зарежда те с онези хубави мисли и те кара да се мислиш за неуязвим.Дава си душата за теб и е винаги на среща,когато имаш нужда-дори и само,за да ти каже две мили думи.Но все пак...притежава критична ревност,кара те да се чувстваш виновен и мизерен щом си го засегнал по болната му тема-моето държание спрямо него.Нашата "връзка" винаги е била странна за околните.Като се почне от това как се наричаме(Бебо или Бебсън)мине се през това че не е проблем да се държим за ръка и се целуваме по устните за Добър ден и Довиждане и се свърши с това че дори сме се къпали заедно.А през ранните месеци на бременността ми дори сме спали на едно легло гушнати като скаридки в буркан,защото имах натрапчив страх и не можех да спя сама.Но всеки път щом му кажа нещо накриво се почва с едно отвратително държание и се свършва с грандиозен скандал,тръшкане на телефони и заплахи че вече никога няма да ме види.Той се пропива,а аз съм като оса.След солидно време се виждаме отново и всичко си е по старому,стига да не се изпокараме пак.Всеки един наш скандал завършва с сълзи и крясъци,клетви и псувни.Просто не знам дали някой някога е имал такова същество до себе си.Той е по-ревнив дори и от мъжа ми.Скачал е на бой в дискотека,защото някакъв си ме бил загледал.Крещал ми е да не нося големи деколтета и дори ме е заплашвал че ще ме гръмне,ако не се прибера в къщи след като цяла вечер сме били заедно.Идвал е до нас,за да провери дали не съм с чужд мъж и дали не изневерявам на Димитър.Той е просто уникат.Винаги съм го обичала страшно много,защото е същото леке като мен.Мисли точно както аз мисля,влиза ми в дебилмия хумор и знае кога и как да ме накара да се усмихна.Но понякога искам да го няма.Искам да не се бяхме срещали и да не беше толкова голяма част от живота ми.Искам да не ме боли,когато се скараме и искам да не ме кара да плача толкова често.Искам да мога да го отрежа и да забравя за него.Ужасен е.
Въобще стрелците в моя живот ме карат да настръхвам и да си пожелавам да нямам повече досег с тях.Това ми е най-омразната зодия,дори рибките са след нея.Всъщност като се замисля целия ми живот се върти около рибите и стрелеца.Отвратително...Кой я измисли тая проклета зодия и защо хората стрелец са толкова магнетични и затрогващи?Винаги им се доверявам и ги слушкам с доза страхопочитание.Егати случая.Или аз съм тъпачка или наистина стрелците са уникални във всяко едно отношение...просто не знам.

Philips-Satinelle Ice Premium HP6517/00

И ето че се сдобих с това чудо на техниката след скромно обикаляне и солидна сума.Изглежда невероятно секси,формата му е удобна и леко се плъзга в ръката.Пробвах го без охлаждащата глава и не ме боли толкова колкото с онова нещо,наречено епилатор от 2003г. пак модел на Philips.Само да добавя че аз имам нисък праг на търпимост на болка,тъй че е от съществено значение колко точно ще крещя докато си оправям брадясалите крачета.Е,с това 239.00 левово чудо дори се усмихвам.Излиза че онази подвеждаща реклама е леко вярна.Много се чудих дали да не взема BraWn,но когато продавачката ми каза с лека насмешка,че са пълни боклуци и че този на Philips е с дискове,вместо пинсети и са с успокояващ ефект и алое не се замислих.Бях определила лимит от 150 лева,но се оказа че Димитър имал съвсем друг-нещо около 250-300лв.И си мсилеше дори че ще са малко.
Нямах търпение да се прибера и да го пробвам.С малко страх и сълзи напиращи в очите от напрежение,го включих,очаквайки да се напишкам от болка.Такова облекчение настъпи и в двамата щом се ухилих като репа и изчуруликах:"Ми то не боли,бе,ебах го!".
Сега съм в процес на разтеж на космите и чакам петък,когато мисля че ще са достатъчно дълги,че да си оправя целите миризливци.
Хубавото е че може да го ползвам и за да си оправям мустачките и мищничките,защото има допълнителна приставка,за чувствителни зони.Има две скорости,бръснеща глава и ръкавица за пилинг(за да предодврати подкожно израстващите косми).Всичко това шикозно побиращо се в стилна чантичка в сребърен цвят.Най-удобното е че е с вградена батерия и можеш да го ползваш без кабел.
Въобще съм адски доволна и щастлива че най-накрая ще се погрижа за тялото си с нещо,което харесвам дори и на външен вид.Мда...благодарско на мъжлето че поне той не е пинтия и ме глези както му хрумне.

Край

Писна ми...да не осъзнавам колко съм проста.Писна ми мозъкът ми да се чувства като стрида във маршрутка,задавайки си редовният въпрос:"А сега накъде?".Писна ми да се прехласвам по изминали неща и дебилни дружки.Писна ми да съм онова наивно детенце,което му се качават на главата.
КРАЙ!От утре ще съм различна.Ще съм по-невъздържана щом ми засегнат интересите,ще съм по-неотстъпчива когато някой се опитва да ми противоречи и знам че съм права,ще защитавам потребностите си и дори ще се поставям на първо място.
КРАЙ!Никога вече няма да си позволявам някой да ме тормози,поставяйки ми измислени прегради.Никога вече няма да скланям смирено глава,когато не съм виновна.Никога вече няма да казвам клиширани слова,просто защото това се очаква от мен.
КРАЙ!Няма да съм покорна,мила и добра,когато ме боли и ми се иска да плача.Няма да съм отстроумна и весела,когато ми се иска да умра.Няма да се усмихвам като девойче на селска вечеринка,когато ми се иска да псувам и удрям.
Искам свястно съществувание и ще го получа,както всичко,което съм искала преди.Няма да се стискам,когато искам да харча,няма да се обаждам пак,щом веднъж съм затворила телефона,няма да казвам нещо,което не мисля.
Аз не съм кукла без сърце в пластмасовите си гърди.АЗ СЪМ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО и имам нужда от това да бъда себе си.
Казах му че не искам да ми се обажда,казах му че всичко беше грешка...така го чувствах тогава,така го чувствам и сега.Унизена,уморена,напрегната,отегчена...всичко в едно.Не ми се занимава с проблеми на умрели хиени.Нека някой друг му бере гайлето,аз ще пропусна.Оказа се че не винаги чуждото е по-хубаво.Понякога то е направо за боклука,но ти трябва време да се осъзнаеш.Радвам се че този път ми трябваха точно два дни,за да се усетя и да сложа край на нещо мухлясвало поне година и половина.Подхранваните ми болни фантазии,този път се оказаха направо драматично смешни.И тъй-началото на края е сложено.Сега остава само да се примиря сама със себе си.

Отегчение или...

Вчера отново се видяхме с Ангелчето(ако се чудите все пак как му е името-Гавраил е!)Но бях отегчена до смърт.По принцип той е човек,който дава 100% от себе си,само и само за да си усмихнат около него.Но в неделя сутрин,след препиване и недоспиване явно е по-скучен и от мен,когато съм болна.Изглеждаше ми далечен,недостижим и все така дебилен.Ходихме в "Тортуга"-кръчмичката на Станчо,но дори сервитьорите бяха като сополи на слънце.Малчо спа около два часа,като през това време аз хапнах и пийнах донасита.После се разходихме в Южния парк,но всички,бяхме като прегазени опосуми.Въобще,бяхме отегчени и размазани от препичащото слънце.
Мислех си че като се видим,ще ми стане по-добре,но почувствах облекчение,когато се разделихме.Дори се зарадвах,че с Димитър останахме сами и можехме да си побърборим за разни глупости.Понякога се усещам че имам голям късмет с тоя моя мъж.Не стига че готви,чисти,пере и разхожда детето,без значение колко е уморен,но и ме оставя да си гледам кефа,когато и да го помоля.Понякога се усещам че съм голяма тъпачка...
Мда,и на фона на цялото отегчение от вчера,днес съм още по-зле.Мързи ме даже да гледам.Нямам желание дори да пръдна.Иска ми се да направим нещо различно и се чудя дали да не предложа на Димитър да отидем някъде с Малчо за Великден.Писна ми от тая дрислива София,повръща ми се от всичко в нея-като почнем от задръстванията,минем през селяните и завършим с боклуците и нечистотиите.Искам да имам някъде къщичка и там да си почивам събота и неделя.А не да се чудя къде да се завра като шушумига.
Няма нищо по-страшно от луд,който е във фаза на отегчение.Не се знае каква глупотевина ще му мине през главицата и какви ще ги надроби.
Сега отивам да пуша на напеклата се тераса и да мисля нови стратегии за унищожение на натрупалото се отегчение.

Думи

С всеки изминал ден се чудя дали мога да съм по-уморена,по-досадна и по-намусена.Всеки ден ставам от леглото с огромни усилия-сякаш на клепачите ми има привързани бетонни плочи.А краката и ръцете ми се движат неорганизирано и несинхронно.Чудя се кога ли ще имам това неземно щастие да си легна когато ми се доспи и да стана,когато съм се наспала.Чудя се кога ли ще спра да мисля за глупости и ще се съсредоточа върху наистина важните неща.
Понякога сядам на терасата в чисто новите кубински столчета,пуша мизерните "Eva" Slims и размишлявам мога ли да имам такова мизерно съществувание.Станала съм като червей-ям,сера и спя.Рядко слушам музика,рядко излизам сред хората-почти като Маугли,само дето той не е знаел че съществуват и хората...пък аз знам.
Омръзна ми от пошли разговори с напудрени майки,омръзна ми от нагли погледи и укорителни кимвания.Путка ви майчина на всички,които не знаете в какво се превръща човек,който няма досег с реалния свят.Като найлоново пликче по вятъра съм,понякога чак ми се плаче от безсилие и пустота.
Никога не съм предполагала че ще дойде период от живота ми,в който ще имам отчайваща нужда да отида в клуб и да се напия като свиня.Обещах си това да се случи в най-скоро време,но знам че няма да мога да изпълня и това.Черният ми дроб сигурно отдавна е забравил какво е да преработваш огромни количества концентрат.Пък и сигурно му е много добре.
Вчера се опитах да медитирам с крака качени зад врата.И просто заспах.Вече за нищо не ме бива...
Вечерта пък бяхме на кръчма с Димитър и Малчо.Прекарах си много яко,но на моменти се чувствах като атракция.Всички те гледат с възхищение как балансираш с бира,цигара,дете и храна само с две ръце.Ето в това е майсторството драги ми радиослушатели...мда!
С Ангелчето се чувам почти всеки ден,освен ако не забрави да ми звънне и след което е строго мъмрен.Говори ми едни глупости,но поне ме разведрява и ме кара да се усмихвам два часа след като сме се чули.Нали за това са приятелите...хахахаха!
Ох,обобщено написано-в момента пак съм в емоционален дистрес и все повече ми идва да си хвана чукалата и да отида някъде надалеч.И без това отдавна ме влече да отида в Куба,тъй или иначе имам доста приятелчета там и ще ме гледат като принцеска.Ех,мечти...Пределно ми е ясно,че съм закотвена в мизерната София поне до август,когато с повече късмет и разбира се,пари можем да отидем на море,в Добрич или накъде на майната си.Надявам се до тогава Малчо да е проходил самостоятелно и да спре да ме влачи като парцал след себе си.А що се отнася до моите вътре-избуяли чувства и неконкретизирана влюбчивост...направо ми иде да се гръмна!Нещо ме гложди и ще видим къде ще му излезе крайчето.
Е,това е за днес.Пожелавам ви весел и неуморен week-end пък ако имам време ще драсна нещо утре.

За Хан Соло или Аз отново съм влюбена

Да,така е!За кой ли път в живота си ,аз отново се влюбих.Видяхме се за първи път днес,към 09:00 сутринта.Отворих външната врата и го съзрях.Опитвах се да скрия вълнението и нетърпението си,но когато затворих вратата не се сдържах.Нахвърлих му се като канибал.Божеее,колко беше сладък!Имаше си всичко,дори и някои неподозирани екстри. ;о) Просто беше мечтата на всяка жена...бърз,с хубави черти,невероятен на допир.Исках го само за себе си,никой не трябва да го пипа,с Димитър няма да се срещат...така времето му ще е запулнено само с мен.Приспах Малкия към 12:00 и набързо се изнесох от стаята.В главата ми беше само той.Не го питах за име,не исках да знам как го е наричала фръцлата преди мен.В ума ми се въртеше героят от "Междузвездни войни"...да,щях да го наричам Хан Соло!А и на него като че ли му харесваше.
Постоях минута,две гледайки го нежно и реших че е време да се опознаем по-подробно.Свалих си блузата,за да не ми пречи и му се усмихнах смутено."Мой си!" казах му аз и натиснах копчето.
Даа,имаше Windows XP,малко бавничко зареждаше,но знам че е прекрасен и ще се разбираме чудесно.
За все още недоразбралите...купих си лаптоп-Gateway Solo.Не е нов,тъй като не смятам за необходимо да се набутвам с излишни пари за нещо,което ще ползвам за пишуща машина...довечера ще му напиша подробните характеристики...най-важното от всичко е че има докинг станция и Wi-Fi,за да мога безпроблемно да раборя с нет и PDA-то.Въобще тая година се уредих с много,малки екстри,които ме улесняват максимално!
Обичкам те,Соло...

Влюбена съм....

... в себе си.Колкото и брутално да звучи е така.Продължавам да отслабвам-от завидните 72 килограма,сега съм 64 и малко.От дебелия ми гъз няма и помен,а от шкембето има съвсем леки намеци.Кожата на лицето ми най-сетне доби цвят и пъпките ми зачезват.След като се постригах,косата ми се сгъсти и все още е с естествения ми цвят.
Ох,въобще доволна съм как изглеждам.Най-затрогващото е че се чувствам добре.Отдавна ми се искаше да съм на кеф със себе си и ето че се случи.Влизам си в старите си дрешки и това ми дава поне малко кураж,че мога отново да съм си аз.Толкова ми липсваше онова създание,в което така или иначе бях влюбена от малка.Все се оглеждах в огледалото и ми се повръщаше,сега се гледам с лека погнуса и замъглен поглед.
Всъщност не знам как се получи така...мислех че никога вече няма да се харесвам.Не знам и защо отслабнах така бързо и толкова много.Общо взето искам си живота обратно.Искам да пия,без да се притеснявам че ще забравя да сменя памперса на сина ми,искам да отида на дискотека и да седя както едно време до 07;00 сутринта,да пия кафе поне три часа,да спя до 13:00 и след това да пия бира в университета си...искам миналото ми...безумно си го искам обратно.Сигурно и за това все още съм влюбена и в онова леке,защото той е точното олицетворение на изминалите години.Но имам нова тактика за него...от тук нататък ще съм като айзберг-никакви чувства няма да излязат на яве,защото той не ги заслужава.Глупак!Айде майната ти...

I saw him...

Дали защото съм много проста или защото пак ме е обхванала крастата,се съгласих...съгласих се да се видим.Адски много време мина,пък и си мислех че няма да е както преди.
След цялата ми еуфория,непредвидени изблици на щастие и сънища на яве,в събота реших че е подходящ ден за завръщане в миналото.Ще пропусна да обясня подробно как ми трепереха ръцете и колко време чаках ответна реакция,как се чудех дали отново не ровя в лайната,от които се измъкнах доста трудно преди година и половина,и дали си заслужава емоционалния стрес...това си остава за моя сметка.
Стигаме до момента,в който го виждам по пътеката,водеща към кафето-същото онова кафе,в което треперех дали съм бременна и как ще трябва да го отрежа като краставица.И вместо да дойде първо при мен,отиде при малкия-лепна се за него като ваденка,та чак и подарък му носеше.Когато най-накрая се сети че и аз съществувам,дойде и ме целуна все едно сме се видели за последно вчера.Останах изненадана и втрещена.Беше се променил,понапълнял,постриган,но въпреки всичко беше ТОЙ!А когато се загледах в очите му,видях нещо,което ме убиваше и преди-все още имаше власт над мен.Постояхме навън,поговорихме любезно,гледайки да не засягаме стари теми,болезнени и за двамата,а аз тръпнех,кроях и се смеех сдържано.Мислех си как ли изглеждам в очите му,коя ли съм аз в живота му,но не посмях да попитам.
Времето се прееба и се наложи да мисля друг вариант.С мъжа ми го решихме-отиваме до мизерното CBA-взимаме бира и храна за вкъщи и сядаме на терасата.Почти като едно време,само дето имах дете,което на всичко отгоре го хареса безумно.Стоеше в ръцете му и дори му се смееше.
Имахме малко време да останем насаме и му казах какво чусватвам с две прости думи,не се стърпях,а в плановете ми нямаше такива признания.Най-лошото беше че ми отвърна със същото.Знам,че исках точно това да чуя,знам че за тези думи бях готова да убия,но исках също да не ги чувам,не и толкова скоро.Все едно...
Разбрах че си има приятелка,или по-скоро много приятелки.Разбрах че е пораснал,но не чак толкова че да не върши глупости.Вечерта мина сякаш сме я репетирали.Стояхме до 2:30 и си говорихме глупости.Остана да спи в нас,както някога.А аз дълго се въртях в леглото,с хиляди въпроси.
На сутринта малкия ни събуди в 08:00.Не мога да опиша как се чувствах-гърлото ми беше сухо,главата ми ехтехтеше,очите ми пареха,тялото ми се молеше за още няколко часа сън.направих кафе,Димитър отиде за цигари,а малко по-късно се излюпи и той.Пихме кафе на терасата и после излязохме навън.Седнахме в едно друго кафе и докато малкия се разхождаше с баща си,успяхме да си кажем още някои неща-общо взето не е спирал да мисли за мен,било му много тежко,липвала съм му,не разбирал защо съм постъпила така...старата песен,със старата мелодия.Каза ми че винаги мога да разчитам на него,за всичко.Не спря да ме пита дали имам нужда от нещо-сега печелел много и можел да ми помага.Как да му обясня че не ми трябват пари,не заради това исках да се видим.Не ми трябва нищо-освен любов.
Отидохме в Зоологическата градина,да се разходим.Уж имаше работа,пък отново заряза всичко-питам се защо ли?
Умирах си от кеф,че отново сме заедно.А когато го видях напред с малкия и Димитър да бутат количката,тримата,се разтопих.Бяха толова сладки,двама огромни мъже и едно мъниче между тях,което ги свързва,някак странно и нереално.
Чух още неща,които ме размазваха,но не и в положителния смисъл.В един момент видях едно момче затънало до гуша,в омраза и безразличие.Това ме плашеше до крайност.
Дали съжалявам за това че се видяхме...не!Съжалявам само че трябваше да чакам толкова време,за да видя че има един човек,на когото да му пука,че имам едно рамо в повече,на което да поплача или само да се облегна.
Обичам те,приятелю...колкото и странно да звучи!Не съм спирала,няма и да спра...

Let's take a blast to the moon,baby...

Уоу,ден като метеоритен дъжд!Събудих се като мачкан лак,пих си кафето като наркоман след купон в "Ялта" и реших че е време да се погрижа за гардероба си.Натоварихме се с майка ми,Димитър и малкия и хоп,на магазините.След епичен оглед на всички ниши и невероятно настроение си избрах няколко блузи и дузина ПОЛИ!Реших,че след като съм отслабнала достатъчно(върнах се на старите си кг.отпреди да родя) е време да си покажа задника на всички в Гетото.Най-интересното е че отново бях атракция в огромния магазин.Нямаше човек покрай мен,който да не се е разсмял от сърце.Най-накрая си бях пак старата Аз...онова същество,което е като мехлемче в сивото ежедневие.Майка ми дори се разплака от смях,което е показателно-тя вече рядко се смее.
В следващия магазин,избрах още няколко полички,една блуза с дълъг ръкав и няколко блузки с къс ръкав.А една жена дори ми предложи да се разменя с дъщеря й-нейната била прекалено скучна.
След изтощителната шопинг терапия се наложи да направя ревизия на бюджета...фалит...но на кого му дреме.Важното е че променям имиджа-от оръфана маминка се връщам към рошавото baby...хиии.Оказа се че от доста време не съм се забавлявала така,пък да не говорим че и не бях пазарувала с такова желание.Знам кой е виновен за всичко.Знам защо въпреки умората,все още се усмихвам.Мхм,винаги е било така-любовта ме кара да съм смела,уверена и да се чувствам желана.Дано само да не ми резнат крилата,че съм бая нависоко.

И все пак...

Ако можех да обобщя дебилното ни поведение,то би било следното:силен интерес,примесен с доза непукизъм,почти приятелски топъл глас,все така разтапящ ме смях и приповдигнати глупотевити...кое за кого се отнася ще запазя за себе си.
Едно обаждане и вече съм с усмивка на лицето.Дори се изкъпах с желание,не както преди-с флегматична сръчност и изражение на сдъвкано кебабче.
Дали е от характера или от зодията,но хора като него ме зареждат с емоция и хъс.А колкото до съдържанието на думоизлиянията ни-почти нищо не беше важно.Ясно обаче ми бе обявено че все пак доста време е минало и държи да се видим.Пфу,на баба ти шарените чорапи...По гласа му усетих че наистина държи на мен,все още.Как и защо е оцеляло нещо мило в него към мен,не знам.А и май не ми дреме.Въпреки отвратителния sms,който композирах в пристъп на тъпизъм и изпратих във фаза на умопомрачение,ТОЙ СЕ ОБАДИ!Дебил!Въобще не знам какво искам и какво очаквам.Пак ли искам да го запаля по мен или той никога не е угасвал?Какво целя този път?
И все пак всичко това ме прави неимоверно щастлива.Само спомена за тръпките,които ме побиха щом видях номера му на дисплея,ме карат да се смея като дебил сред цветята.
By the way,пиша от шибаното си PDA,и едва налучквам мижавите буквички.
Но да не се разсейвам като тумор,ми да обобщя:Умирам си от кеф,че на него все още му пука и че все така ме търси щом му свирна като на Шаро от блока.Май това очаквах и това исках...за сега!

Защо мълчиш?

Защо отново мълчиш?Мълча и тогава,защо и сега?Знам че си друг,знам че вече не трябва да ми пука,но защо мълчиш?
Ако трябва крещи,удари ме,напсувай ме...само не ме убивай с този безразличен поглед.Искаш аз да говоря...и какво да ти кажа.Че те обичам толкова много,че не мога да си поема дъх,че винаги си бил само ти,че без теб всеки ден е пуст,че в очите ми не останаха сълзи...какво искаш още да ти кажа,всичко това съм го казвала и преди.
Боли ме,не само заради теб.Боли ме,защото ги няма онези дни,в които бяхме само двамата.Боли ме,защото лъгах и теб,и себе си.Боли ме,защото знам че никога вече няма да е същото,защото ние няма да сме същите.Молих се,на колене падах,душата ми остана с теб.Исках толкова неща да кажа,толкова неща да чуя.А думите стоят неизречени,ръцете прибрани са в джобовете.Същите тези ръце,които ме държаха тъй нежно,сега безпощадно студенеят.
Знам,сбърках-не искам прошка,вече няма смисъл.Наранихте и знам че няма как да променя нещо.Само те моля,както никога преди,кажи ми че и ти ме обичаш-поне наполовина колкото аз теб.
Защо мълчиш все тъй,с поглед сведен надолу?Защо не ме погледнеш с онези кафяви очи,които топлеха сърцето ми?
Искаш да страдам...знам.Но нека ти кажа,че не мога повече да плача,сърцето ми отдавна се превърна в пепел.Няма чусвтва в мен,всичко умря в онзи августовски ден,когато ти обърнах гръб.Искаш да ти разкажа колко трудно беше тогава-не мога!Няма думи в този свят,които да могат да опишат тъй точно онази мъка.Няма нищо,в мен всичко е празно.
Молех се да те срещна,та да върнеш усмивката ми.Молех се да те видя,за да има смисъл денят ми.Сега се моля да умра,за да спра да те обичам толкова много.
Казвах ти,да носим по един куршум на врата си,та ако на някой от нас му хрумне да зареже другия,да вземе пистолет и да го използва.Да беше ме послушал...да беше ме убил още тогава.
Сега вече нищо няма смисъл.Далечни са всички онези мигове,далече е и любовта ни.Красиво беше,нали?Само това помня,а ти?

What have I done?

Година и половина подтисках мизерното си желание да му се обадя.Вдигах телефона,набирах номера и затварях щом му чуех гласа.Просто не знаех какво да кажа.Да го попитам как е?Ми как да е,щом го заразях като сопол в салфетка,без обяснения и дори "чао"...Страх ме беше че няма да иска да ме чуе,че ще се държи като идиот,че ще ме обвинява,без дори да знае защо съм постъпила така.Всеки ден ставах с една мисъл,която ме тормозеше докато си легна.Погледнех ли се в огледалото виждах как ми се усмихва.Не го прежалих,не спрях да го обичам по моя си,страннен начин.
Хиляди пъти разигравах сцени в ума си,какво ще му кажа като го видя,как ще изглеждам тогава,дали изобщо ще ме познае...и всеки път изтръпвах щом се сетех,че не знам дали искам да се видим.Страх и краста в едно.Страх че,вече не сме същите,краста,защото въпреки всичко все още тайничко копнеех да го видя.
Внаги съм искала да имам онова,което е недостижимо.И не разбрах че сама се наранявам.
Вчера отново изпаднах в онова състояние,в което ръцете ме сърбяха и нервно поглеждах телефона.Не издържах.Писах му.Цяла вечност чаках отговора,а в главата ми нахлуха стари спомени за нежни думи и топли ръце.
А когато ми се обади,не се замислих искам ли да го чуя.Вдигнах.Гърлото ми беше сухо,ръцете ми трепереха,сърцето ми щеше да спре.Може ли един и същи човек да те кара да се усмихваш и да те кара да плачеш???Нормално ли е това?
Рутинни въпроси,глупави отговори и недоизказани обвинения.Драма и ред сълзи,ред сополи.Когато затворих беше странно,уж това исках,а сега съжалявах.Винаги така става.Гузно ми е,гадно ми е,боли ме,че пак се опитвам да постъпвам правилно,а не мога.Депресия,апатия и въпреки всичко щастие.Егати случая.
Какво направих?Защо пак ровя в пепелта?Не мога ли да гледам напред?Какво ми става-щом веднъж си сложил край,не търси нищо повече.Няма да намериш нищо смислено в нещо,което си зарязал.
Животът продължава за всички ни...може би не както сме искали,но на кой ли му пука.Колкото и да се опитвам да забравя,все се намира нещо,което да ме връща към онези дни,миришещи на разцъвнали дръвчета и пропити със скрити знаци на крадени чувства.И всеки път виждам едно и също-едно момиче,което плаче от болка и радост едновременно...

"Война за Лице"

Всичко започна с една покана от най-добрия й приятел-Вайрън.Каза й по телефона,че ще отидат на едно специално място.Обеща й че ще е интересно.Но никога не е предполагала че е възможно да я заведе в старото й училище.Там беше различно,дори Учителите бяха други.Видя само едно две познати лица,докато отиваха към асансьора.Старата Учителка по френски и тази по математика.Познаха се,поздравиха се и отминаха.Изведнъж в главата й нахлуха толкова спомени,от дните в които животът й беше запълнен с това училище и хората вътре.Оказа се че все още никой не я е забравил,че все още е Лицето на тази пропукана и поизбеляла,сграда.Просто щеше да й се наложи да го напомни на всички.
По пътя към класната й стая:"Бившата!",наум се поправи тя,осъзна че войната отпреди 4 години(след като тя беше избягала), не е стихнала дори и за миг.Сякаш нямаше учебни часове,нямаше дори ученици-всичко бе концентрирано в борбата за надмощие.По коридорите тичаха старите й приятели улисани в ужаса на ставащото,замерящи се кой с каквото може.Отстрани изглеждаше като обикновени закачки и подмятания,но тя знаеше че нищо от това не е по-сериозно и никога не е било толкова зле.
Мартин я дръпна за ръката и я загледа стреснато.
-Мишел?Толкова се радвам че се върна.Мислех че не искаш да идваш тук...след всичко,което каза пред Поколенията,в деня преди да изчезнеш.
-Не съм искала,доведе ме Вайрън,дори не ми каза че ще дойдем точно на това място.-тя се огледа,но никъде не видя приятеля си.-Мамка му!Дори си е отишъл.
-Мишел,имаме нужда от теб.Ти най-добре знаеш какво да правиш.Ти беше Лицето.
-Беше преди 4 години,Мартин.Знаеш че се отказах,не искам да имам нищо общо с това.Цялата борба,целия този кошмар...не мисля че мога пак да взема нечия страна.Казах го и тогава,казвам го и сега.-но дълбоко в себе си знаеше,че трябва да оправи кашата,която беше забъркала отдавна.
В този момент някой хвърли по тях вода.Мишел усети студенината,после и гнева.Огледа се и разбра че трябва да се намеси.Погледът й бързо обходи и коридорите.Тук беше бойно поле за власт и надмощие.
-Казвай кой са нашите и къде са.-беше хванала Мартин за рамената и го гледаше право в уплашените сини очи.Той посочи стая 403,откъдето извираха като мравки някогашните й съученици.-С какво се бием този път?
-Вода!Заради Наредбата,само водата ни е разрешена.Ако не остане сухо място по теб,излизаш.Загубихме много от нас,не е лесно.-Мартин говореше бързо и отсечено,трудно го чуваше,заради писъците.
-Аз не искам да е лесно.Но приключи ли всичко си заминавам-окей?
-Ти решаваш...но се съмнявам да успеем.-промърмори по скоро на себе си Мартин
Двамата успяха да се скрият точно преди едно момче да ги залее с цяла кофа.Мартин беше прав,този път няма да е лесно,нямаше да е както преди.Анархията беше плъзнала като чума и училището имаше спешна нужда от Лице.Някой,който да накара по-младото Поколение да вярва в традициите и да ги спазва,както е било и преди.
Половин час по-късно Мишел беше вече част от всичко онова,което мразеше с цялото си същество.Затова си тръгна преди 4 години.Умори се да бъде Лице,умори се да бъде баланса между толкова Поколения.Искаше да забрави и не можеше да проумее защо Вайрън я беше върнал в този Ад.Откъде той беше научил за всичко това и какво му пукаше за нейното училище?Въпроси без отговори за сега.Отстрани всичко беше привидно нормално,деца гонещи се по хлапашки,по коридорите,замерящи се с вода.Ако се загледа човек,дори ще види усмивки по лицата им,но нищо от това не беше реално.Това беше война,сериозна точно колкото и онази в Ирак.Само жертвите бяха различни.
Губеха много хора,времето напредваше и Мишел осъзнаваше че шансовете им намаляват с всяка изминала минута.Бяха на последния етаж,а там беше най-опасно.Учителите бяха по специалните предмети и не ги беше грижа за Наредбата.Всеки спипан да нарушава Реда беше изхвърлян автоматично от училището.Войната се водеше с прекъсвания по 45 минути,в които се събираше злоба,ненавист и боеприпаси.Всичко започваше с нови сили,но предимство имаха по-многобройните и от другите Поколения.
При третото прекъсване Мишел вече беше уморена достатъчно,че да не внимава при следващото излизане.Мислено търсеше изход и метод за победа.Но с отварянето на вратата все още нямаше идеи.Когато метна една от чашите с вода по някого,мерна на долния етаж Тео.Радостта и умората щяха да й костват позицията.Йоланда в последния момент й кресна да се наведе и когато отново се изправи от Тео нямаше и следа.Знаеше,че само той може да й помогне...както миналия път.Използва временното затишие и се спусна по парапета до 3-я етаж.Точно както очакваше,той беше там със своите приятелчета.Когато я видя се стресна и се усмихна едва,едва.Но нейната радост беше много по-различна.Когато стигна до него се вхърли на врата му и обви крака около къста му.
-Толкова се радвам че си тук.-Мишел го гледаше право в очите,но все още беше в прегръдките му.
-Нали знаеш че за теб тук е опасно.Този етаж е на нашето поколение.И какво въобще правиш тук?Нали си замина.-въпреки че й говореше сякаш не искаше да я вижда,беше истински щастлив че тя е до него.
-На чия страна си,Тео?-мина направо на въпроса тя.
-Винаги съм бил на твоята...не знам защо изобщо питаш.
-Върнах се...за да оправя нещата,след като си тръгнах.Разбрах че оттогава е така.
-Да.Време беше да дойдеш.Къде се биеш?
-На последния етаж.Ще дойдеш ли с мен?-Мишел слезе най-после от прегръдката му,с доза нежелания,но все пак имаха да свършат още доста неща.
-Да се качваме.Тук не е безопасно за теб.-Тео хвана ръката й и я замъкна нагоре по стълбите,избирайки местата с най-малко схватки.Както винаги той мислеше първо за нея,после за себе си.Пазеше гърба й,беше нейните втори очи.Всичко това й напомняше миналия път,когато Тео реши да застане на нейна страна и пренебрегна факта че е от друго Поколение.Тя беше разчитала на него,за всичко...до деня,в който реши да избяга.Сега го гледаше с тъга,как отново реши да подкрепи нейната кауза,без да пита защо,без да се интересува какво рискува.Дали някога щеше да му върне жеста?
Отстояваха позициите си вече половин час.Беше дошло времето за другите смени.Ако и те имаха такива всичко щеше да е наред,но бяха останали прекалено малко хора,за да си го позволят.Численото превъзходство оказваше влияние и върху настроението им.Само Тео се бореше с нестихващ оптимизъм,защитавайки и себе си,и нея.Всяка негова крачка беше премерена и съобразена с факта,че може Мишел да остане сама или открита.На два пъти успя да й се усмихне и да я погали по бузата.Но само след миг усмивката му изчезваше и сивите му очи,трескаво търсеха пропуск в отбраната на другите.
-Нямам повече вода...-останови Мишел с ужас.
-Качвай се към тавана,прикривам те.-изрева Тео.
За миг не се замисли да й осигури нужното време,за да се измъкне,без да го е грижа как ще се оправи сам.Но този път не успя да се измъкне от клопката на Средните поколения.Тя се обърна неволно назад и останови,че Тео е легнал на земята,измокрен и вероятно силно замаян,а към него отиваше една от Учителките.Последната се навеждаше и се приготвяше да сграбчи Тео,за да го заведе при Директорите.Мишел усети че й прилошава.Знаеше че ако той бъде спипан на етаж от друго Поколение,ще бъде изхвърлен.А тя не искаше да проваля живота музащото точно това щеше да стане.Спусна се надолу и стигна до него,точно преди Учителката да го докосне.
-Не го пипайте,защото кълна се в името си,ще Ви убия.Махнете се!-погледът й беше като на луда,което стресна Госпожата и тя инстинктивно се дръпна.
Мишел погали Тео по главата и го обърна внимателно по гръб.
-Защо се върна,бейби?Рискуваш всичко.
-Не искам да рискувам теб,окей?-гръмкия му смях накара и нея да се усмихне.-Сега ставай,че имаме още доста работа.
И беше права.Но сякаш позиите им се бяха подобрили.Бяха намерили отнякъде три кофи,които Тео пълнеше с пъргавина и оптимизъм.Отсраняваха един по един другите и само отвреме на време се усмихваха.Никой не мислеше за победата,те сякаш мислеха един за друг и бързаха да останат само двамата.
След около 4 часа всичко вече беше утихнало.Само водата по коридорите напомняше,че нещо се е случвало.Мишел носеше Шала.До нея беше измореният Тео.С негова помощ бяха върнали мира и тя отново беше Лице.Отиваха към Западното крило и всички я гледаха с възхищение и доза завист.За втори път тя успяваше да укроти Поколенията и да е титуляр на училището.Размирните времена бяха свършили и нямаше за какво повече да се притесняват.Поне за следващите 3 години.Следващата война не ги интересуваше.Тогава щеше да има други като тях,които да спазват Традициите и да подсетят че Поколенията са различни и трябва да управляват по-старите.Това беше далеч,сега беше време за други неща.
-Заслужавам цигара,както и ти,Тео.
-Знаеш,че не пуша.-отвърна той,леко вкиснато.
-Мдааа,помня.Колко още неща има да се сетя за теб,бейби...ще имаме ли време?
-Стига да не избягаш пак.
-Този път никъде не отивам.-каза Мишел и уви Шала по-добре около врата си.-Не и без теб!

Ииии...

...най-накрая съм в добро настроение.Странното е(освен че съм позитивно настроена) че няма никаква видима причина.Хем днес пак се събудих с гъза нагоре и тежко главоболие,пък ми е едно лежерно,спокойно...сигурно вечерта,като отида да спя в нашите пак ще стане някой скандал,та гледам сега да си почивам.Установих че пералнята не центрофугира като хората,но не посмях да ръчна тук-там,за да не стане като миналия път.
Форда на тате се прецака...та се наложи да ходя да разпитвам къде по дяволите има свястни акумулатори 55 ампер часа.Той се хвърлил на някакви чуждоземски,та бая зор видях докато го убедя че "Monbat" или "Искра" са прилични.Пък и търсех да не е с клеми като стария му(завинтват се с ключ),казват че повече дефекти давали(май и заради това левия му стоп премигва,може да не подава правилно ток някъде,но ме мързи да го увещавам да го погледна).Даже намерих къде сменят течността и подават ток за без парици.Не искам да ви казвам,обаче какво очудване будя с малчо като ходим по разни Автомагазини.Не стига че съм жена,пък и с дете...ми разбирам и знам какво търся.Смехххх.
Та такива ми ти купончета.
Чудя се какво да нашибам още в PDA-то.Искам свестен Windows,но за сега нямам време да се занимавам.Пък и мъжО го мързи да гледа,та не смея него да го занимавам.
Някой ден трябва да седна и сериозно да разуча туй-онуй по тоя блог и да хвана да го променя,че ми втръсна все едно и също да е.Лошото е че съм скарана с промените в нета и ще го бъгна(добре че направих едно бекъпче,стига някой да не го е изтрил).
Газовата ми ютия(пистолета)е пълна с разнообразни боклуци,но не намерих Балистол,пък и Макс ми се обади да се консултира с мен за ингвинално разположените туморни образования и дали е подходящо да се оперират зимата!Щях да се насера от смях,когато ми съобщи с тъжен тон,че на мен ми имал повече доверие отколкото на лекарите.Не знаех че и в тази област съм била капацитет и че има хора,които разчитат на знанията ми по медицина.
Мдааа,сега отивам да израждам съседското куче и после може спокойно да кажа,че днешния ми ден е напълно оползотворен положително.
Пожелайте ми късмет!!!

За мен...част II

И тъй...забравих да напиша че съм завидните 165 см и тежа огромните 60 кг.С нещо като сини очи и нещо като черна коса(от толкова боядисване даже не си спомням реалния цвят).
Освен коли,оръжие и книжки,се интересувам от футбол,волейбол и кеч.Като последното малко детинско звучи,но ми е много интересно да гледам как добре оформени мъже могат да съчетаят актьорското майсторство с борбата.
Имах толкова неща да напиша,а сега направо зациклих.
По принцип съм човек,който рядко показва че е тъжен и гледам да си оставям проблемите у дома(не ми се нрави идеята да занимавам приятелите ми с емоционалните ми дупки),но за сметка на това винаги съм насреща да слушам.Повеето хора около мен,не са ме виждали сдухана или депресирана-знаят ме като вечно шилеща се,дори ми отпряват критика че не съм достатъчно сериозна.Което май не е далеч от истината.
Влюбчива съм,дори в повече.Но съм се влюбвала само два пъти,така че да не мога да мсиля за нищо друго.Импулсивна съм,което е огромен минус.А и съм склонна към мили жестове и тъпи изненадки.Огромното ми въображение е будно 25 часа от 24 възможни.Ревнива съм,понякога дори прекалено.
Имам куп вредни навици,като това да крещя,когато никой не ме чува(обикновено на нашите или на "силната" половина).Въобще съм една хипер гадна личност,за което предупреждавам,когато се запознавам с някого.
Уф,май е това...или поне за сега се сещам само за тези нещица.Ако ли ми щукне,може и трета част да напиша.
Отворена съм към критики ,съвети и въпроси!

За мен...част I

Стана ми малко странно,че и малкото хора,които четат тук не знаят почтни нищичко за мен.Не че има нещо кой знае какво,но все пак...тъпо е да четеш нечии размисли и страсти без да знаеш подробностите.Може би това ме подбуди да започна тази тема.

И тъй...истинското ми име е Владимира Трантеева-Митева.Родена съм на 04.07.1985г. в София,където и израстнах(не само физически).Живяла съм в жк.Дианабад до 6 годишна,после се преместих в Овча купел(пху!)Учила съм в 119 СОУ,после във 9-та Френска гимназия.Омъжих се(колко щастливо,само аз си знам)на 19,малко след като влязох да уча археология в Нов Български Университет.Забременях(за всички беше шок) на 20 и родих на 21.Иска ми се да кажа много неща,около това събитие,но с оглед на така стеклите се обстоятелства ще замълча.
Работила съм какво ли не-от барман в известни столични заведения,до татуист(цели 7г.)като минем през манекен,продавач и почти стриптизьорка.Бях къде ли не,какви ли не хора срещнах,какво ли не преживях(почти нищо положително).Въобще животът ми до преди година беше алкохол,мъже и караници.Свирех в група(първо на барабани,после на китара),бях за кратко и вокал.Но като всичко останало-щом не се пуснеш на някой си дришльо-изхвърчаш(не обичам да се чукам с хора,които нямат нищо общо с начина ми на мислене!!!!).
Следващото ми призвание беше да помагам на наркозависими-постигнах определени цели,но пак всички опря до шибането(въобще-върти-сучи...все трябва да си даваш п*тката под наем!).
Whatever,обичам много да чета книги(карат ме да не мисля за простотията в живота ми),обичам и музиката-с нея израстнах...мразя чалга,хип-хоп,RnB и 'секви други негра(малко си падам расистка).Обичам да пия-от бира до текила(без водка и ракия),обичам много да хапвам гъбки,рачета,спагети и пица.Не мога да готвя,да гладя и да чистя(мързи ме).Пуша,поне от 8 години...наркотици не употребявам(?!).
Мразя да давам обяснения,всякакви видове-дори когато приключвам връзка...не се чувствам длъжна...пък и какво да кажа:"Бяхме заедно n-месеца,но ми писна,пък и вече намерих друг!".Много бързо се насищам на всичко,за това обичам да го давам бавно,за да ми е интересно.Не си лягам с никого на втора среща,чакам...да видя кое-как.Не обичам нахалните типажи-свикнала съм аз да правя първата крачка.Въобще...не съм някое засукано маценце,което обича лигавщините.Малко романтика в подходящия момент-да,но не и прекалените лиготии.Обичам твърдите мъже,но трябва да става както аз кажа.За това обикновено късам с някого след 6 месец.
За секса...к'во да кажа.Разгонена съм си по природа(както казваше един приятел на гаджето си:"Мога навсякъде и по всяко време").И хич не обичам оная гнусна поза-мисионерската или там както се нарича.Скучно ми е.
Обичам марковите дрешки,но втора ръка.За да не ги видя на гърба на някоя кифла.Обличам се по мой вкус,който го няма по модните канали.Общо взето ходя като пънки,с елементи на клошар.
Обичам оръжието под всякаква форма,и не само за самозащита(абе,харесва ми да ми държи студено на кръста).Обичам и колите и отбирам от тях.Но все пак никой не може да ме убеди че има по-красива кола от Крайслер.
Ох,малко се отегчих...ще дописвам утре...

Къде отиде свястната музика?!

Искам да попитам къде се дяна свястната музика в днешно време?Защо няма нито една песен,от всички,които пускат по разни радиостанции,която да ми хареса?Какво стана с песните,които те караха да чувстваш и да забравиш?
Сега има само черни изпълнители,пошли песни и голи задници.Ако искам да гледам на някого циците и гъза-ще си пусна порно-там поне знам за какво става въпрос,пък и хората са професионалисти.Какво стана с метъла,като цяло?Защо всичко се изпедерасти,дори и Godsmack?От последният им албум ми се повръща,просто няма да коментирам.
Направо съм в потрес от всичко изменящо се така главоломно надолу.Не мога да изразя с думи,колко прецакана и ощетена се чувствам.Ограбиха ме по най-подлия начин.Ограбиха ми душата,помощ...полиция!
Каква музика ще слуша сина ми-някоя мазна чалга или брутален хип-хоп ... бляххххх.Просто не знам на къде отива тоя мизерен свят.Не знам как да напиша колко ми е мъчно,тъжно и грозно без музика,която да ме хване за раменете и да ме разтърси.
Някога плачех,смеех се и виждах друг свят само с помощта на една песен,а сега...не мога да намеря нищо след часове ровене в нета.
Всичко става толкова популистко и лесно продаваемо,че се чудя дали след 10 години ще има и една песен,в която да звучат китара и барабани,без да са обработвани 100 пъти с компютър.Божееее,колко мъка има по тоя свят,Божеее!И няма с какво да се утешим.
Нямам какво повече да напиша.Толкова ми е мрачно,толкова съм уморена от всичко,че не знам дали скоро ще се измъкна от емоционалната дупка,в която съм навряна.
Писук!

За кивито и семките в него

Винаги съм харесвала биографията на Иван Владимирович Мичурин.Прекрасен учен и ботаник,приеман почти от всички с насмешка и дори вицове.Толкова бях запленена от него,че дори кръстих плюшеният си заек Мичурин.Интересното в случая е че никога не съм била почитател на ботаниката като наука или на експериментите с растения.Но,нека не се откланям чак толкова много от главната тема.Ще пиша за кивито...

Ще попитате:"Какво му е интересното на кивито,че чак и за него ще пишеш?".Ами много неща са интересни.

Знаехте ли че, съдържанието на витамин С в кивито е много по-голямо от който и да било друг цитрусов плод, 100 г от него осигуряват необходимостта от този витамин за една седмица. Плодовете му приличат по големина и форма на картофи. Меката мъхеста обвивка покрива тревистозелена, сочна и мека сърцевина. Около нея са разположени черни семчици. Те са изключителнобогати на витамин С - 0,15-0,30 процента, което е със 8-10 пъти повече от съдържащото се в касиса и лимона.Освен това съдържа и много други вещества, полезни за организма, като калий, калций, желязо. Плодът е нискокалоричен.Изключително полезен и за сърцето, са установили норвежки учени от университата в Осло. Според тях той изгаря мазнините и укрепва артериите. Плодът киви произхожда от Китай, където местните го използвали като средство за подсилване на децата и жените, особено след като са родили, заради високата му хранителна стойност. Китайците обаче не го хапвали просто като плод, а за тях било лекарство. За първи път кивито излиза извън границите на Азия в началото на ХХ век. През 1904 г. плодът пристига в САЩ и две години по-късно го опитват и жителите на Нова Зеландия - държава, която днес е най-големият производител на мъхестия плод. Местните жители първи установяват невероятния му вкус и започват да го култивират и да го продават. Плодът намира приложение и в кулинарията през 70-те години, като най-активно го използват готвачите в САЩ. Днес освен в Нова Зеландия основни производители на киви са САЩ, Италия, Япония, Австралия.

Дотук бяха факти и полезна информация.Сега да се спрем на моята тема за кивито.

Обичам киви,малкия също...май всички около мен си падат по зеленото топче.Обичам го сурово,не на салата или в супа.Интересното е че ми отнема повече от 15 мин да обеля едно средно голямо кивенце.Борбата с ножа и мъхестата обвивка ме докарват до лудост.Излизат ми пришки и дребни пъпчици.А ръцете ми целите са олепкани от сока.Следват точно 32 секунди,за да погълна,сдъвча и насладя на плода.Ебати простотията.Семките с дни не желаят да излязат от организма ми и се притеснявам че може да ми поникне дръвче в стомаха.Или още по-лошо-в дебелото черво.УЖАС!След поредната борба и "наслада",с часове се мятам в леглото,раздирана от съмнения,че ще се събудя с дърво стърчащо от задника.Знам,че това са глупости,но ходи го обяснявай на шизофренясалото ми съзнание.Някои хора имат страх от тъмно,тесни пространства и дори височини,а аз от семки на киви!

Кивито е точно копие на днешните размирни времена.Бъхташ се като вол,за да постигнеш целта си и се оказва че всичко на всичко-32 секунди наслада.Е,питам аз:" Това честно ли е?!".Въобще кой измисли кивито и защо по-дяволите живота прилича на зелен картоф?

Мога още да ви говоря за разни плодове,но нека не изпадаме в излишни подробности.Важното е да се знае-кивито е полезно само ако някой друг го бели и живота е супер,когато някой друг се трепе.

Да ви е сладко!

Мисля за него

...всеки ден.Днес е просто кошмар в съзнанието ми.Имах малко повече свободно време от обикновено и ме мога да спра да си го представям.Мисля за усмивката му,гласа му,за кожата му.Искам да го докосвам,искам да е до мен.А е невъзможно.Мислех че всичко приключи,а всъщност не е така.Какво стана,никога мъж не е оставал така трайно в мислите ми.Може би отношенията ми с Димитър са виновни отчасти,може би не съм спряла да го обичам...или просто няма за какво друго да се тормозя.
Как може такова същество като него да е повод за онези сънища,за онези мисли и всичко онова,което се случва в болния ми мозък.Нямам телефон,нямам адрес,и така е по-добре.Иначе знам,че щях да се изкуша да му се обадя и да го питам как е?Като че ли ми пука...
Най-странното е че не съм го виждала вече година и половина,нямам негова снимка,а като затворя очи мога да си го представя най-подробно.Все още си спомням последната ни среща,сякаш беше вчера.Как ми се иска тогава обстоятелствата да не налагаха да му кажа "Сбогом".
Кой каза,че като се омъжа ще спра да мисля за други мъже???Да му счупя нослето...За този мъж определено не мога да спра да мисля.Опитвах по всякакъв начин.Мислено си припомнях какъв беше с мен,всички лоши моменти уж трябваше да ме откажат.А се оказа че обвинявах себе си за всичко.
Искам да го прегърна,и това желание е толкова силно,че 5 вечери само това сънувам.А на всички ни е ясно,че подсъзнателно аз все още изпитвам някакви смесени чувства към него.Ядосвам се,колко съм слаба...веднъж вече казах "Не!" и сложих край на всичко,преди да беше излязло от контрол.И сега се чидя дали постъпих правилно,дали не съсипах всичко от страх,че никой нямаше да ме приеме с него под ръка.
Цял живот правя всичко както трябва и както очакват родителите ми, и се замислям дали пък не вредя на себе си по този начин.
Търся съвет,търся и него.Ей,тъй просто да знам че е добре.А ако е с приятелка,дори със семейство-може би това ще разбие мечтите ми,най-накрая.До тогава ще се оглеждам по улиците с капката надежда в сърцето,че ще го видя да се задава срещу мен,с онази негова прекрасна усмивка и ще се спре да ме поздрави,поне!

Дрън,дрън ярини...или празнословия част I

Чудех се за какво да пиша.За любов?!Ай,стига глупости.За болка?!Стана ми навик.За проблеми?!Нали всеки си ги има,пък не плаче като вдовица за х*й...
Пише ми се за нещо хубаво,за нещо,което поне за миг ще ме накар да се засмея с глас.Защото много отдавна не ми се е случвало да се смея без особена причина,ей тъй както едно време-половин часово кикотене,почти до изпускане в гащите.
Но пък нямам грам муза за веселата част от заобикалящия ме свят.Мислите ми са хаотични и се местят неудобно в главата ми,като ученик пред класна работа.Сякаш имам трън в мозъка-нещо се присетя и хоп! на негово място има нещо съвсем различно.Малко е неприятно,но за толкова години почваш да привикваш.
Започвам да си мисля че съм изгубила мижавата си дарба да пиша смислено и изразително и ми домъчнява.Май покрай малкото дзвер съвсем съм загладила гънките(доколкото някога ги е имало,разбира се!).Нищо не ме радва-чувствам се вечно като заболяла от Ебола-с отпуснати крайници и кървясали очи.А гърба ми е като на тухлар-с една тъпа,но дразнеща болка.Дясната ми ръка вече е по-дълга поне с 5 см,защото Митко се кеси на нея като орангутан на клон,денонощно(за незнаещите-опитва се да ходи от преди Нова година и вече е като фурия,за сметка на здравето на милата си мамичка!!!).
Иска ми се да направя драстична промяна в живота си,но не знам дали пък вече не е малко късно за подобни изяви.Пък да не говорим как лелея за мига,в който ще се върна в дрисливия Университет и ще си пийвам биричка с френдовете(да спомена за любопитните,че не съм се напивала като свиня от 4.07.2006!!!!!!!!!!,което е безкрайно дълъг период от време за мен,вечното алкохолно петно!).
И в заключение на безмислието,което сътворих с леко нежелание и доза мързел...ще кажа че от около месец съм с нова пострижка и приличам на калъв за очила в главата.Тъй като си въобразих че къса,филирана(няма нищо общо с филийката...която май ще взема да си препека след малко!) коса ще ми отива.Е,драги ми радио слушатели...човек понякога се самозабравя!Тъй че внимавайте къде ходите на фризьор(винаги има скрити непрокопсаници,готови да ви доближат до австралопитеките само за 5 лева) и внимателно и подробно проучете каква прическа отива на недооформения ви череп!
Между другото открих че втория ми пръст на десния крак е по-дълъг от онзи същия на левия?Това дали има нещо общо със забравянето и отплесването от главната тема в разговора?!

Нова Година,нова депресия!!!

Бях няколко дни в стария апартамент (при родителите ми) и като че ли нещо ми прищрака.Сетих се за толкова отминали неща,толкова много спомени ме накацаха,че сега съм като ударена от гръм.Изобщо не исках да се прибирам обратно в тъпата гарсониера...Извадих си някои снимки...от бала ми,на Ерма,на баба ми(само да вметна че тя почина на 29.04.2007г.)



и ми се доплака.На всичко отгоре наш'те ми сервираха,че мислят да се развеждат!Страхотен старт,нали?
А уж всичко трябваше да е наред.

Осъзнавам че детството ми е било преди сто години,че нищо от това,което помня не е същото...и че никога няма да се върнат дните.Чувствам се като мижитурка,затворена във времевото пространство.И ме дразни факта че съм безсилна.

Вчера се загледах в майка ми и видях едно остаряло лице,лице,което обичам до болка...Разбрах че тя вече не е на 35,че след още две години ще стане на 50,че един ден няма да е до мен и съвсем рухнах.Не знам защо все по-често се замислям какво ще стане след 5 или 10 години,какво ще правя когато и наш'те си заминат,как ще живея без тях.Знам,звучи детинско и незряло,но не си представям живота без сприхавата,но добродушна Мама и без непукистичният,но вечно весел Тати.Кой ще се грижи за мен тогава,на кого ще споделя тревогите и радостите си,на кого ще се оплача,че Бубси е гъз???Оставам сама като куче.

А колко много неща искам да кажа на мама и всеки път не намираме време.Колко пъти съм я наранявала без дори да се усетя и после съм забравяла да кажа :"Съжалявам.".Защо пропускаме толкова важни мигове,заради глупости?Как позволяваме на живота да си тече и все не намираме време за скъпите ни хора...Иска ми се да не обръщам внимание на дребните проблеми и да оценявам миговете,които са ми предоставени.Иска ми се да мога по-често да казвам "Обичам те!".Мъчно ми е за изминалото време,жал ми е че нищо вече няма да е същото,че ние няма да сме същите...

Джингъл белс и 'секви други ла*на!!!

И все пак са празници тъй че е редно да се драснат два реда по повода.

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ на всички!!!Каквото искате,да ви се случи тройно...пък аз искам само да мога да поседна за две минути,ей тъй пред елхата и да си помечтая,че след празниците синът ми ще проходи от самосебе си,и ще му изникнат всички ЗЪБКИ за една нощ.На Коледа мога да си позволя да искам чудеса,нали?!

Наздраве!

Broken goblet

...и в този миг чашата просто падна от ръката ми.Докато летеше към пода я гледах с широко отворени,невярващи очи.Исках да направя нещо,но стоях като закована.Усетих как главата ми се пълни с кръв,ръцете ми се изпотяват,а погледът ми се премрежи.Успях само да изпуфтя като чайник и всичко се разпадна пред лицето ми.Стъклата се разхвърчаха навсякъде,а аз се опитвах отчаяно да ги проследя-като че ли щях да ги залепя?!Пръските червено вино оставиха бозава следа пред краката ми,а аз все още гледах като дете пред сладкарница-с насълзени от напрежение очи,фокусирани върху любимия плезир.
Искаше ми се да псувам,после исках да крещя и да удрям,но успях само да се тръсна на пода,взирайки се в малките стъкалца.Понечих да почна да ги събирам,но какъв щеше да е смисълът.Тръгнах да се изправям,но и това не успях да направя.Скрих очи в ръцете си и заплаках.
Ще кажете:"Е,нищо и никаква си чаша.Какво толкова?",но ще сбъркате ужасно.Вярно,чашата беше като всички останали-от обикновено стъкло,без ръчно рисувани орнаменти,без автографи от известни дембели,просто една огромна чаша,пълна с евтино винце,с лош вкус.Но ТЯ беше нещо прекалено красиво в моите очи.
Имаше тънко столче,нежно,прозрачно и така леко се плъзгаше между дебелите ми пръсти.Караше ръката ми да изглежда финна.Можеше да побере почти литър вино в себе си,без да ме кара да изглеждам като отчаян алкохолик.Борда в горния й край галеше устните и можеше да отпиваш всеки път с ново желание.
Но ТЯ не беше само красиво машинно изпълнение.ТЯ беше като моят мизерен живот.
Купих я с още една в комплект,преди повече от година.Видях я случайно и просто се влюбих.Стоеше там на рафта в картонената си опаковка и малкия си дефект-шупла в стъклото.Мъжът ми отчаяно се опитваше да ме разубеди,че за тази цена трябва да вземем друг комплект,но аз сякаш не чувах.Взех я и се отправих към касата.Вечерта,когато налях златиста течност в нея,тя сякаш заискри.Дълго се взирах във виното,наполовина запълнило чашата и си мислех как и моят жовот е запълнен само наполовина.С някаква имагинерна персона,която също като виното ме залъгваше че е златна и незаменима.И моята душа беше огромна,точно както и самата ми чаша.И аз поемах всичко,което света и гнусните хора изсипеха в мен.И все така стоях празна и мръсна,щом някоя любов си отидеше.И аз бях нежна и прозрачна,за хората,които обичах и ме обичаха.А за другите бях нужна само когато искаха да се почерпят с добро настроение.Господи колко си приличахме! И щом двете бяхме толкова еднакви,значи ли това че и аз като нея ще се счупя щом някой неопитен некадърник "отпие" от мен?Може би това ме разтърси повече,отколкото кончината на стъкленото произведение.Накара ме да се замисля,колко ли още хора пият вино като мен,от същите красиви чаши,без дори да подозират че си приличат ужасяващо много с тях.Дали хората не са еволюирал вид чаши-ходещи и мислещи,но все пак крехки и прозрачни?!На това,мили ми приятелю,си отговори сам.А аз отивам да намеря някоя друга красавица,която да придаде смисъл на завършека на деня ми.

P.S..Посвещавам го на моя дългогодишен приятел puzzle, просто ей тъй без видима причина и задни мисли.НАЗДРАВЕ!!!

P.S.2 Снимката на чашата е лично творчество(то си и личи,де!!!) и е правена специално за случая.Не е перфектна,тъй както и човешката душа.