11 февруари 2013 г.

"Виновният" от Валери Петров



Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю - той каза - господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! - казвам му строго - Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!

7 февруари 2013 г.

Маймунка

Завиждай, мъничка маймунке.
Завиждай, защото не съм на конци.
Завиждай, дребничка дрънкулке,
че кукловод аз нямам, а велики предци.

И тайничко моли се в мрака,
да бъда приятел, а не враг.
Моли се, маймунке, да не те чака,
забрава, на тесния ти праг.

Завиждай, дерзай, не свени се,
аз съм по-силна от тебе, признай.
Погледни ме в очите и поклони се.
Завиждай и по сценария стар, играй.

3 февруари 2013 г.

Дрехите, преди да паднат на пода



Казват че по дрехите посрещат, а по ума изпращат. Всички сме чели за Хитър Петър (добре, де, почти всички).  Може и така да е, но аз все на други се натъквам. От малка имам собствено виждане, не само за мъжете, колите и отношенията, а и за дрехите. И май заради това си патя. Както и да е. Интересното е че една жена прекарва минимум 20 минути в ровене в гардероба си, преди всяко излизане, дори и да е до кварталния магазин. Колкото по-важна е причината да напусне дома си, толкова повече се увеличава времето за подготовка. Тук не се включва гримът, прическата или обувките. Говорим само за дрехи, които ще бъдат свалени и захвърлени някъде малко по-късно. Всеки един тоалет се избира внимателно. Той трябва да разкрива основни зони за привличане и да прикрива нещо, което така или иначе ще лъсне на бял свят след време. Задължително е подчертаването на гърдите, талията и краката. Дупето също не е за пренебрегване. Всяка мъничка стрия или сланинка бива завоалирана със лосиони за тяло или стягащо бельо. А гравитацията е победена с тежки сутиени и „преглъщане“ на излишни телеса в областта на корема. Тежък е кръста на жената, решила да излезе на първа среща. А на сутринта, мили принце, твоята принцеса е останала назад във времето. Не бой се, това пак си е тя, но без визуалните патерици. Дай и час или два, и пак ще си е същата, поне през повечето време. Гримът, дрехите, изтънчените маниери… всичко това е за да бъде харесана и оценена. А онези от нас, които отказват да се правят на Барби са или охулвани че са неподдържани, или са набедени че не са достатъчно красиви. Не от някой друг, а от мъжете. Мерси, казвам аз… носете вие тясното бельо и впитите дънки, розовите блузки и леопардовите клинчета. Аз искам нормални дрехи, нищо че ми се виждат сланинките и че не описват бедрата ми. Искам да мога да се почеша, да вдишам въздух и да се размърдам без нещо да се размести или да се скъса по мен. И отказвам да си гълтам корема, ще правя коремни преси. И искам лягайки вечер до мъжа си, да не го докарам до инфаркт на сутринта. Нека не пита с кого си е легнал и къде е отишла тя.

28 януари 2013 г.

ЗА МЪЖЕТЕ искрено... и не толкова лично!



Да започна, ама как?! Докато си чистех в къщи ( занимание основно за тялото, не толкова за ума) и докато псувах прахосмукачката ( Не смей да прегряваш, мамето ти мило!), превъртях мислено няколко фрази прочетени тук, чути на маса или научени от приятели. И малко ме хвана яд. Малко, малко... колко да е малко.
Здрасти, хубавецо! Ти ли си онзи веселяк с мазните постове колко са отвратителни жените? Колко са глупави и как само използват теб, перфектния. Колко са плоски желанията им, стремежите и мечтите им. Чакай, не се обиждай още от сега. Потрай за миг. Огледай се в огледалото и в себе си, ако можеш. Видя ли перфектния? Къде, къде го, бре маймунке? Да започнем. Как стана това което гледаш сега пред себе си? Да, ясно ми е че на крехката възраст под 30 всичко е трудно, трябва някой да те побутне с рамо. Но аз питам къде живееш? В апартамента от  тати? А каква кола караш, младеж?  BMW? Mercedes SLK? AUDI? Браво! А паричките за хубавицата? А-а-а, пак от тати. Да е жив и здрав. А къде работиш? Във фирмата на тати? Или пак тати ти намери място чрез рушвет? Нищо, де. Всеки има нужда от помощ, нали го изяснихме? Ама хубави дрешки имаш. Като Пешо с Голфа, и Като Миро с неговото BMW. А и Драган от шестия етаж и той като теб облечен. При един фризьор ходите, викаш. Сега разбрах защо всички сте клонирани. Нищо, де… мода. Какво да я правиш? Снощи беше на кръчма? Похарчи ли заплатата? Нищо, тате е насреща. Ще даде, човека, нали си му едничък син. Няма да те остави да гладуваш, я? Гледам пистолет си взел. Да се пазиш, да го показваш на мацките. Да, хубавичък е. Лъскав един такъв, нищо че не можеш сам да го разглобиш и да го почистиш.  Имам Балистол и четири вида четки за почистване, а с моделчето съм си играла преди години, по стрелбищата. Ще го оправим, няма да се плашиш.
А сега искам да си отпушиш ушлетата, на които висят маркови обеци с кристалчета. Маймунке, не смей да търсиш перфектната, защото ти си грешка на системата. Ти и масовото ти возило сте на всеки ъгъл. Дънките, ризката, телефончето и прическата ти са от общоразпространеното  производство. Стилът ти е копие, а ти не си оригиналът.  Намираш отражение само в евтините кучки, не евтини на вид, а с по-малкото умствен багаж. Няма как да намериш друго, защото другото не вижда теб. Идеалът ти те смята за глупак и неудачник, нищо че парите на тати са много. Искаш да си лошо момче, различно? Няма как! Защото лошите момчета са онези, които се оправят сами. Те не живеят в апартамента от тати и не карат колата от тати. И не оставят пистолета и телефона си на масата в клуба. Не седят в сепарето, все едно заведението е тяхно. Те си имат свое местенце, далеч от пошлия ти свят. А до тях седи точно онази, която искаш, но без русите екстеншъни и силиконовите чарколяци, без леопардовия клин и розовата чантичка. За различните момчета има различни момичета и те няма да те забележат, те не гледат в масовката.
За това не смей да плюеш, преди да си се взрял в огледалото, мамино детенце. Какъвто си, такава ще намериш.

5 октомври 2012 г.

Къде е Мира?

Винаги започвам от заглавието. Винаги... но не и този път. Не защото искам да съм различна днес, а защото не мога да събера мислите си в една дума.
Няма много мисли в главата ми сутрин. Спя и ходя, спя и говоря, спя и действам някак роботизирано. Кафе, мъж, дете... задължение след задължение през целия ден и оставайки без време за себе си, се питам някак иронично: "Къде е Мира?". Загубих ли я някъде през годините? Ще се върне ли, за да съм отново цяла?
Опитвам да съчетая хиляда неща. Да съм добра майка, мила съпруга, отличен студент, забавна личност и най-вече себе си. Отново мълча, когато ми се иска да крещя. Затварям очи и си казвам, че ще премине. Стискам юмруци и зъби и си повтарям, че ще дойдат по-добри дни, в които усмивките ми ще са искрени. Няма да съм толкова изтормозена и сама.  И докато чакам, пак се питам: "Къде е Мира?"
Искаше ми се да се "похваля" че само аз съм в подобно настроение и състояние на духа, но изобщо не е вярно. Виждам все повече хора, които се затварят в себе си, мълчат, търпят и се молят тайничко един ден да си отговорят на въпроса: "Къде съм аз?".

19 април 2012 г.

Aко те има...

... тогава ще съм сигурна, че не съм луда... че не трябва да идват онези красиви и яки мъже облечени, някак небрежно в бели престилки. Тогава няма да ми сложат топа от бяла тъкан, гарниран с черни колани на гърба.
Ако те има, нейде из тази земя, изпъстрена само с болка и самота, ще знам че не съм едничка в тъмнината.
Обичам те, без да знам името ти, без да виждам лицето ти, но те познавам. Познавам те от сънищата си. Там ти не си на бял кон, не си моят рицар, защото вече съм голяма и не вярвам в приказки с "Happy End". Зная само че ако съм късметлийка, ако съм "добро момиче", някой ден ще видя очите ти и ще забравя всичко друго ... всичко около мен ще е просто фон с размити граници.
Дали те има?! О, Боже.... ако знаех, само да бях сигурна. Дали ще изтриеш тъгата, дали ще разкъсаш тъмнината... дали ще ме спасиш от зверовете и от мен самата?! Не знам и не ми пука, стига ми да знам че един ден ще лежа в прегръдката ти, без дори да съзнавам че съм те намерила.
Обичам те, защото си далечен, непревземаем като средновековна крепост, но познат като стар рефрен на песен...
Чакам те, болезнено ранена от времето и пространството... и ако умра преди да те докосна, знам че в другия свят ще те държа за ръка, с усмивка на лице.

25 март 2012 г.

WTF?!?!?! Или живот в панелката...

Мразя да съм пространствена, но съм такава и когато съм притеснена/разстроена ставам още по-разсяснителна. Не ми се иска да почвам от далеч, но знам че ще стане точно така.
Днес за пореден път се сблъсках с българската простащина, лицемерие и типичното мишкуване ( невъзможност да изразиш мнение пред човек, с когото имаш проблем). От години съм теглила по една майна на мизерния вход, в който живея в панелно жилище - не говоря/поздравявам никого, не плащам и входна такса. Преди някой да си е въобразил, че това е поредния ми каприз, ще бъда добра и ще обясня. Не го правя, защото не виждам къде отиват парите, които давам. Входната врата не се заключва, пощенските кутии редовно се изкъртват, животни и хора уринират и дефекират в междуетажната собственост, боклукът спретнат в прокъсан найлонов чувал, пред вратата ми е ежедневие. Пиянските купони, оргии и скандали са нещо, което не ме учудва. Обраха ме, тормозят ме и на всичко отгоре трябва да плащам?! Защо? На кого?! Не зная и не питам. Сега ще излезе някой умник с дзен фраза; "Като не ти изнася да живееш в панелка, купи си къща извън града!". Ех, драги ми "Ницше", не съм длъжна да сменям жилището си, защото средностатистическия панелообитател е олигофрен събул току що гумените цървули. Ако имах достатъчно средства нямаше да живея в България, мама му да е*а! Защото не са ни виновни само управляващите, виновни сме и ние, които все се бием в гърдите какви права имаме и как някой ни ги нарушава, а задълженията ни ни се струват далечен сън в лятна нощ.
Та, да не се отплесвам. Днес се проведе събрание на входа, на което аз категорично отказах да присъствам. Не защото не ми е приятно да се правя на мила и любезна, не защото ме е страх че някой ще ми каже че трябва да си платя за мръсотията и несветещата крушка на етажа ( мета пред вратата си редовно, а крушката я сменям за моя сметка през месец, защото някой я краде!), а защото не мога да повярвам, че съседите ми са толкова прости. Който ме познава, ще знае че аз не говоря просто така - без да съм убедена в думите си. Живяла съм на доста места и знам какви чудесни хора може да има в панелките. Никъде не липсват олигофрени, но в нашия вход просто няма един нормален индивид (не изключвам себе си, моля!). Това, което ме шокира до несвяст е как някой, който няма никаква представа коя съм, каква съм и защо съм такава ме обсъждаше сякаш е пил, ял и спал у дома не веднъж. Злобата, която се изля по адрес на мен и мъжа ми ме шокира. Чух градивна критика само веднъж, другото бяха сплетни и явни измислици с цел жълта сензация. Нека кажа че постъпих като долна невестулка и съжалявам за постъпката си, но знаех че никой от тези хора, няма да посмее да каже и една десета от това в лицето ми. Ето защо подслушвах като инфантил през домофона. Боже колко съжалявам за това, искаше ми се да се бях плеснала по ръката, докато посягах към слушалката и да не бях чула нищо от жлъчта и измислиците. Все още се чудя как е възможно да излееш толкова помия за човек, който не присъства на събранието и не може да се защити по никакъв начин. Как можеш да коментираш и злословиш за човек, който дори не познаваш.
Не искам да се изкарам Дева. И аз не съм идеалната съседка понякога, но винаги се съобразявам с часове за почивка, съобразявам се да не тропам с крачета по пода, не надувам музика и не правя ремонт през месец. Просто акъла ми не го събира... защо хорицата са такива дребни човечета, малки канибалчета... ръфащи не плът, а човешкото в другите. Цял живот страдам заради идеята си да отстоявам правата си, да казвам това което мисля, без оглед за последици, да съм обективна и безпристрастна, да не съм лицемер и пошъл индивид, да съм РАЗЛИЧНА от масата. Искаше ми се хората около мен да са такива и точно заради това внимателно избирам приятелите си... но как да избягам от тъпака, сипещ незаслужени обиди в мое отсъствие? Как да се науча да не обръщам внимание на хорската злоба и свинщина?

12 март 2012 г.

Понякога...

... се чувствам толкова тъжно. Усещам се като празна бутилка, като изхвърлена опаковка от бонбон. Оглеждам се наоколо и си мисля колко скапано е да си сам. Едни и същи дни, с едни и същи проблеми- без решение и без смисъл. Понякога отивам отвъд меланхолията и се люшвам внимателно към леката депресия и точно тогава се ядосвам на себе си. Какво ми е сбърканото на мен? Знам че е така и не мога да избягам от мислите си.
Толкова ми е скапано че даже многословието ми си е взело почивен ден. Понякога дори и в това красиво време съм тъжна, без да знам защо и докога...

26 януари 2012 г.

Пре*бани

Мислиш си, че правиш добро, като ме търсиш? Мислиш си че така показваш заинтересованост, подкрепа и дори любов? Такъв си... тъпак!
Отдавна подобен жест щеше да ме размекне, да ме зарадва, сега ми е досадно. Сякаш мия тоалетната - гадна работа, която просто трябва да се свърши. Някога ме интересуваше как си, къде си сега, какво се върти в главата ти. Сега... не знам! Понякога с теб се чувствам като че обувам стари, удобни обувки, друг път- сякаш нося високи токчета с курвенски, евтин изглед. Имам усещането че ме разбираш, че си част от мен, но не е така. Ти си далечно, измислено създание, което не може дори да отрази моите желания.
Някога се кълнях, че няма да те предам, че ще съм до теб завинаги и повярвай ми, опитах. Отчаяно се стремях да не те разочаровам, да не те нараня, но така само потъпквах себе си. Искаше ми се да съм идеалната... приятелка. А се оказах просто поредното фалшиво лице. Дали беше редно да се заблуждаваме така, да не покажем истината пред другия? Не ми пука, вече. Ти си далеч не само тялом, но и духом... ти си една малка вселена пълна с пошлотия, меркантилност и желание за съвкупление с всяко живо, женско създание - точно като разгонен териер.
Не, не те мразя. Не мога. Не, не те и обичам. Вече не! Но не мога да се насиля да си ми безразличен и точно това ме убива бавно.
Искаше ми се да не те бях срещала, но тогава нямаше да науча толкова много за себе си. Искаше ми се да не се бях поддала на фалшивата ти болка, но тогава нямаше да изпитам самата аз болката от разочарованието, не от друг, а от мен самата. Ти ме принуди да бъда себе си, а това не мога да простя така лесно. Аз бях алчна, зла, отмъстителна, ревнива, изискваща. Бях непоносима, но ти ме обичаше. Факт, с който се подиграх... и знам че бих го направила отново, стига да ми позволиш.
После бях приятелка?! Смешно, нали? Аз - вечният егоист?! И ти ми повярва... отново. Повярва, че ще бъда там, където страдаш, повярва, че ще избърша сълзите ти, и ще излекувам душата ти. Аз - онази, която не може да се справи сама със своя характер. Глупак... глупачката бях пък аз.

31 декември 2011 г.

Happy new year!

Айде и тази година свърши!
Не бих могла да я оценя като най-добрата или най-лошата. Имала съм доста по-гадни или по-забавни... загубих любим човек, който ще ми липсва още дълго време, но от малка живея с идеята, че никой не е вечен. Трудно ми беше в университета, което е очаквано. Имах и добрите и лошите моменти и не съм убедена, че ако получа шанс да изживея годината отново, бих искала да пропусна нещо. Може би ми се искаше да получа малко повече здраве, доброта и малко повече материални блага (не се заблуждавам, че без пари човек може да е много щастлив и бих поспорила с всеки, който ми излезе с идеята, че "кинтите" не са важни!). Искаше ми се да сме по-сплотено семейсто, да съм по-добра майка, да бъда силна и дисциплинирана... Иска ми се и работя по въпроса.
Нямам кой знае какви очаквания за новата 2012 г. Не искам да се разочаровам за пореден път. А на хората около мен пожелавам здраве (май е най-важното), щастие (което сами ще си направят), късмет (за да намерят това, което търсят) и пари (предимно за глезотийте в този мизерен живот).
Божичко, въобще не разбрах кога точно изтече между пръстите ми, 2011...

2 август 2011 г.

Краят

- Идва. Казаха че е избухнала преди часове, но до нас ще стигне след около тридесет минути.
Поглеждам мъжа до мен, който не сваля очи от небето като всички нас. Облаците се отразяват в гладката повърхност на езерото. Потопила съм краката си до глезените във водата. Не чувствам нищо. Огромно спокойствие е завладяло сърцето ми и знам, че няма да мога да се спася като другите. Те вече са намерили убежище в складовете наблизо. Опитах да стигна до тях навреме, преди херметическите врати да се затворят под носа ми, но не успях. И хиляди други не успяха, те са някъде около мен - лишени от възможността за спасение, лишени от незаразени храна, вода и въздух.
Обречени сме. Остават ни броени минути, може би и по-малко. Затварям очи и се мъча да изтикам ужасяващите картини зад клепачите ми. Хората, тичащи и пищящи за милост, блъскащи се един в друг, молейки някой да отвори вратите и да ги допусне до пункта пълен с жизненоважни за нашето оцеляване, придобивки. Тежкият въздух около нас, непомръдващите листа на дърветата, нехаещи за унищожението, което дебне всички ни. Всяка нелепа подробност се превърта отново и отново в съзнанието ми.
Усмихвам се, а приятният мъж до мен разтълкува изражението ми погрешно.
- Искаш ли да поплуваме за последно? - гласът му е плътен и нежен. Може би ако не бях поставена в такава ситуация, щях да си легна с него, но сега няма време дори и за това.
Кимвам и не осъзнавам кога точно съм останала по гащи и се втурвам с непознатия във водата. Вместо разхладата за която копнея, разбирам че се валям в кал и гнусотия. Езерото е с понижено равнише и се питам дали все пак някой зад онези дебели стени не го е източил нарочно, за да скапе и последните ни хубави мигове като живи хора.
Ахването на хилядите около мен, ме кара да се осъзная и да проследя погледите им. В небето се е появил огромен бледорозов облак, със сини крайща. Идва към нас стремглаво, носещ смърт и изцеление на греховете ни.
Разсмивам се с глас, преди да се втурна в панически бяг, безсмислен точно колкото и изражението ми. Прекосявам улицата и за миг се обръщам към езерото. Всички са омагьосани от красотата на смъртоносния облак, несъстоятелни да помръднат или продумат. Усещам тежкия мирис на смърт и разложение. Поглеждам нагоре и разбирам че няма къде да се скрия. Радиацията е обгърнала и мен.
Преди часове съобщиха по телевизията че ядрен взрив е причина за заличаването на цял континент. Грешка на някой или целенасочена постъпка е причината за смъртта на милиони, няма да мога да разбера, ще умра преди да се иразясни на обикновените хора. Знам само че никой няма да заплати високата цена за изтреблението на невинните, които не се спасиха, освен те самите.
Не бързам да се прибера в апартамента на отдавна починалите си родители. Вече няма за къде да припирам. Влизам в спареното антре, паля лампата и отивам за влажна кърпа. Някъде бях чела или чула, че така можеш да се спасиш от радиацията. Хаха, дали? Обличам влажни, бели дрехи и покривам лицето си с влажната кърпа. Отивайки в хола, се сещам че двете ми кучета са оставени в стая с отворени прозорци и хуквам да затворя. Все още не съзнавам колко безсмислено е това. Галя гладките им козинки и се чудя как ще опазя всички ни живи. Кроя планове колко прясна вода имам и докъде ще ми стигне необлъчената храна, която съм оставила във фризера. Набелязвам кои точно жилища ще проверя след като запасите ми свършат и си обещавам че няма да влизам в ничий апартамент, ако предварително не съм наясно че всички живущи са мъртви. Надявам се че все някой ще оцелее заедно с мен, за да не съм сама в целия този ужас.
Чудя се дали някой ще се погрижи за нас и дали ще ни даде лекарствата, от които имаме нужда след облъчването. Изсмивам се на наивността си. Ние сме просто предвидените жертви в тази случка, което ми напомня че може и да не доживея края на месеца.
Отивам в банята и изплаквам лицето си. Неволно погледът ми попада върху огледалото. Сините ми очи се взират в мен, а усмивката ми е загадъчна, но красива. Примигвам и забелязвам кръвта в очите ми. Една пурпурна капка се отронва от лявото ми око и се спуска бавно по бузата ми. Неволно обръщам глава и виждам оголения си череп. Кичурите с коса са запушили мивката. Усмивката не слиза от лицето ми. Завъртам се и гледам колко красива е кафявата ми коса от другата страна, където все още няма и помен от облъчването.
Излизам от банята, стремейки се да не мисля за приближаващата се гибел. Милвам гърбовете на немската овчарка и булонката си, наричам ги с галените им имена и се правя че не забелязвам как гъстата им козина пада по земята и оголва нежната им кожа...

19 юли 2011 г.

No rest... for me!

Отдавна нямам навика да пиша тук. Правя го когато съм безкрайно отчаяна и има нужда да видя чувствата си да се реят на екрана. Трудно ми е да напиша колко съм разочарована не от друг, а от себе си. Нагърбих се с отговорности, които се оказаха непосилни да защитавам. Не съм на 40... мамка му стара... на 26 съм и понякога ми се иска животът ми да беше друг! Иска ми се да бях избягала в чужбина, сама без приятели и ми се иска да бях започнала на чисто. С ново име, с нови приятели, с друг мъж! Проклинам се за глупавият си избор и всеки път се опитвам да убедя сама себе си, че трябва да съм по-търпелива, по-отстъпчива, но всеки път на главата ми се изсипват нови глупости и се чудя в тъмното, още колко мога да понеса?!
Дали някой друг е искал да живее друг живот и дали ще ми се даде друг шанс в друг живот или ще изчезна заедно с ковчега си след време?! "Човек е толкова голям колко големи са мечтите му." Аз не мога да се побера в този свят, мамка му!

21 юни 2011 г.

Защо?

Защо понякога съм толкова добричка? Иска ми се да убивам, а само се усмихвам и говоря тихичко. Иска ми се да размазвам лица, а кърша пръсти и си казвам: "С добро се постига повече!".
Днес се убедих за пореден път, че е по-разумно да бъдеш пич и да говориш доброжелателно, отколкото да вървиш с рогата на пред. Иска ми се в повече моменти да съм такава, но понякога пък разбирам че май е било грешка. Не знам как да се държа с хората около мен, защото характера ми е ужасен, пък аз май си го харесвам такъв какъвто е. Хем искам да се харесам на всички, хем не ми пука особено за никого. Явно страдам от сериозно раздвоение на личността.
А дали съм добър човек, мога само да гадая...

18 април 2011 г.

Анонимност

Весело ми е. Влизам си в блога и гледам тъп коментар, оставен от личност с комплекси, липса на мисъл и разбира се прикрит зад гръмкото "Анонимен". Защо е нужно да си инкогнито, за да поставиш мнението си някъде? Нали все се бием в гърдите колко сме непукистични и колко вярваме в себе си и думите си?! Нямам нищо против да поспоря с човек с някакво име, но не мога да говоря на анонимен... някак си ми е странно и неприятно.
Не отнема много време да се регнеш някъде, за да можеш да придобиеш някакво лице в нета.
Исках още неща да понапиша, но не виждам смисъл. Когато човек е ограничен в главата си е ограничен навсякъде. Хахах, айде наздраве на всички анонимни шушумулковци. Да ви е весел живота, какъвто е и моя!

11 април 2011 г.

Помиярите в София

Е, писна ми. Днес за пореден път срещу мен и детето се задава поне 60 килограмово, охранено куче, което уж ми размахвало опашка, при което мъжа ми най-безцеремонно го срита. От незнайна тераса на блока, пред който се развива действието, се разкрещява някакво анаболно 25 годишно лайно и псува мъжа ми като хамалин. Кипнахме и двамата. Първо защото някакво мазно дупенце се прави на мъж от 7-я етаж, а когато слезе при нас се насра. Второ защото ми писна да се озъртам като гърмян заек откъде ще се появи някое дръгливо псе и ще захапе или мен или детето. Писна ми от помияри и от двата вида. От четириногите се отвратих преди години, когато моя приятелка в стремежа си да помогне на едно добиче, то я захапа за лицето. Писна ми кучета да серат по детските площадки редки лайна пълни с глисти. Писна ми да не мога да разходя собственото си куче, защото навсякъде дебнат изроди, които уж защитавали територия и се нахвърлят срещу Марта, която е 10 кила без да е пикала. Писна ми да ровят по боклуците и да разпиляват навсякъде найлонови пликчета. Писна ми да се страхувам къде играе сина ми и дали няма да пипне някоя кожна болест, тъй като преди него там е лежал помияр ( за сведение в нашия квартал те спят на пързалката и серат на детската площадка).
Писна ми и от наглите копеленца, които прокламират защитата на животните, но нито имат куче в къщи, нито пък някога са направили нещо, за да се намали популацията на бездомните животни. Такива лицемерчета заслужават да някой да им пръсне кухите кратуни.
Да не говоря, че останах като шокираната, когато разбрах че съседът ми отгоре, който редовно пребива бременната си жена, е полицай. Не че въпросната женица не й хлопа дъската, не пуши по две кутии цигари на ден( хвърляйки фасовете през терасата и падайки върху моето пране) и има нужда от медикаментозно лечение, но все пак чака бебе. Питам се в каква държава живеем и докога ще се налага да търпя подобни свинщини и пободни хора да са в ежедневието ми?!

18 март 2011 г.

Where exactly went normal men?

Where exactly went normal men? I wish I could find at least one, to be sure that they have not disappeared as the dinosaurs.
Ама, наистина ми се иска. Не е възможно навсякъде да виждам простотия и да слушам кой колко се е напил и каква кифла е е*ал. Някак се чувствам не на място в този свят, след като подобни неща отдавна не са в приоритетите и желанията ми.
Иска ми се да видя един индивид от мъжки пол, който е в състояние да говори членоразделно, без паразитни изрази и да знае да чете поне вестник. Бонуси към поведението - темите на разговор да не се заключават в обсъждане на посления мач, новата фолк дива и колко яки приятели има. Не съм чак толкова претенциозна, нали?
Ако пък някой познава подобно създание... ПАЗЕТЕ ГО!!! Изчезват вид са, дори митичен.

25 февруари 2011 г.

Миналото, си е... минало!

Преди няколко дни се наложи да намина през стария апартамент на родителите ми. Там тече бурен ремонт. Всичко е на вили и могили, пръстано в подреден безпорядък, присъщ на помещенията, в които не живее никой.
На земята, в прашен плик на незнайна марка магазини, скупчени като гълъби, стояха старите ми дневници. Първоначално се стъписах, че някой все още пази гъсто изписаните тефтери, нацвъкани с пищни лепенки и изрезки. Клекнах сковано пред тях и се зачудих, има ли смисъл да ги докосвам или ще е най-добре да бъдат безпаметно изхвърлени?!
Отдавна не поглеждам в лицето на миналото си. Не защото съжалявам за сторените дела. Не защото ме е страх, че ще прочета колко объркана съм била и преди. Просто не мога да се взра в очите на хора и моменти, които никога няма да се върнат, дори и за миг. С трепереща ръка, разбърках местата на дневниците. Само един по-малък, оставих на страна. Обикновената опаковка, с цветни страници ме заинтригува. Не си спомнях да съм писала в това джобно тефтерче. Не исках, а и не трябваше да чета, но го направих. Дати и часове изпълниха главата ми. Не беше дневник, не и какъвто очаквах. Срещу мен се блещеха подигравателно хиляди смс-и от един единствен човек. Седяща на земята, със свито сърце, шепнех обещания и клетви, дадени от друг. Колко красиво е било времето прекарано с него, колко обич лъхаше от всяка дума? Сълзите ми капеха по листата, защото преди толкова време, бях убила нещо чисто и свято, бях счупила на парчета едно мъжко сърце. Бях глупачка, с големи мечти и желания. Не можах да издържа да съм с него и без обяснения обърнах гръб. Той ме разбираше, знаеше какво точно искам и какво мисля, без да говорим. Хората завиждаха, опитваха се да ни скарат, но не тяхна е вината... а само моя. Понякога човек не осъзнава колко глупаво и нечестно е постъпил, след време е много късно за извинения.
Не пазя дори номера му, той ме мрази. Може би така и трябва. Когато някой те зареже без да каже "Сбогом" и без да поговорите поне веднъж как се стигна до раздяла, имаш право да го ненавиждаш. И все пак го потърсих в мрежата. Не за да искам прошка или да моля времето да се върне назад, а за да видя, че е истински, не плод на моето болно съзнание. Останах потресена в какво се е превърнал и се почувствах виновна. Може би без причина...
В очите ми все още има сълзи, все още ми е тежко. Не за него или за мен. Боли ме по онези времена, в които усмивката ми не слизаше от лицето и се държахме за ръце. Мъчно ми е за думите, които няма пак да чуя и за грозната раздяла. Не бих останала с него, дори да имах шанс да върна времето назад. Бих променила поведението си в последния ни ден заедно и бих обяснила защо си тръгвам.
Миналото си е минало и няма нужда да се ровим в него. Боли прекалено силно понякога и намразваме себе си, за постъпки потънали в прашно пликче на пода, в един апартамент събрал спомени - болезнени и никому ненужни.

3 януари 2011 г.

Имам нужда от спешна ваканция

... ама наистина. Нещо тази зимна ваканция не я усетих изобщо. Исках толкова много неща да свърша, а не направих и една десета от заплануваното. Не успях да се наспя, не можах и един ред да напиша. Нито пък учих по "Българският Средновековен град", на теста, на който се изложих фатално и съкрушително. Не успях да направя перфектната вечеря за Бъдни вечер (не че си падам християнка, но все пак), а за Нова Година всичко беше просто такава трагедия, че се радвам че ми се махна от главата този ден.
Имах желание да прочета толкова много книги, че сега когато гледам гигантската купчина пред мен, се чудя коя по-точно да започна, защото всичките ми изглеждат еднакво привлекателни и сякаш ме теглят към себе си. Което ме наведе на мисълта, че не съм си купувала книга повече от два месеца и се чувствам достатъчно прецакана и зле финансово. Искаше ми се за коледен подарък да получа някоя книжка, от тези, които си бях набелязала, но се оказа, че така и не се намери някой, който да ми подари поне нещо... така че...
Всичко до тук прозвуча като едно голямо оплакване, ама какво да направя. Мъча се да се радвам на минималните неща, около мен и за сега не се справям особено добре.
Просто ми се иска да си почина от всичко и всички, с някоя хубава книжка в ръце и може би едно средно по цена, червено винце на масата...

28 декември 2010 г.

PORN!!!

Може би трябва да започна с Честита Коледа... Е, да... ама не искам! Защото няма нищо весело в тези празници, поне за мен. Обраха колата два пъти пред блока, останахме без пари за подаръци, нещо съм фригидна откъм чувства, пък и вече ми е все едно.
Гледам порно по цял ден... ооо, не драги! Не е за това, което се върти в празничното ти съзнание. И на мен ми се иска да гледам порно по цял ден, от онова което ти се подмокрят гащичките и ти се иска едно здраво чукане. Аз гледам как е**т целия ни народ на голо, всеки Божи ден и се чудя къде живея по дяволите?!
Нека започна отначало. Може би защото ми се струпаха прекалено много неща на главата, нямам време да обърна внимание на себе си, но някак се усещам преебана в цялата работа. Защо оня противен дъртак ДЯДО КОЛЕДА или Дед ти Мароз не хване да ми подари нещо, което искам или си мечтая? Какво?! Не съм пък чак толкоз стара, мога и една свирка да му завъртя, ако е навит... вече ми е все едно! Писна ми да се разправям с издателства, издатели и коректори. Ай сиктир, бе педали надрусани! Да ви е честита Новата Година!!@! Искам да ме няма, искам да съм друга и да съм добре, а не изхабена и гнила отвътре. Вие сте виновни, и майната ви!!!! Писна ми от вашето ПОРНО! Искам смисъл, искам драма и може би мъничко ЛЮБОВ!

30 юли 2010 г.

Любов от пръв поглед?!

Абе, много много не вярвам в тези работи. Аз съм си влюбчива по природа, бързо се вманиачавам по някого, после бързо разбирам че пак съм се прецакала. Не мога да се променя, колко пъти се опитвах... няма смисъл да обяснявам. Срещам някого, който се доближава до мечтата ми и ето че вече съм обсебена. Целия процес трае точно 10 дни, след което вече ми е минало и се налага да разбия нечии илюзии, за да се отърва от кашата, която сама съм създала. Схемата ми е толкова ясна, че направо думи нямам. Все по-често се отвращавам от себе си и се чудя кога ли ще се изсипе някое проклятие върху ми. Разделяла съм двойки, прецаквала съм и себе си не веднъж. Както казваше Сейтан: "Не си красива, но за сметка на това имаш чар, който направо те забива в земята". Не знам колко е прав, но се усещам че привличам само неподходящи типове.
Та както и да е... днес осъзнах ( моля без заблуждения, не ми е дошъл акъла), че пак съм си харесала някого... пък и по моя преценка и той не е безразличен. Вярно, няма нищо общо с това, което аз искам... но пък очите му ме убиват. Мразя кафявото, но тези са уникални. Няма никакви добавки към тялото си, което е странно предвид какво работи.
Не знам къде ми е акъла, не знам какво ми става... няма ли да се спра. Защо е това пръскане на сърчица наоколо? Дано да минат по-бързо тези 10 дни, защото в противен случай ще откача. А той е толкова сладък, особено когато се вгледа в мен, когато се усмихне или когато просто прояви внимание, различно от всички други. Мамка му, имам нужда от приятелка от женски пол... тези неща не са за нета. Така и не успях да намеря някой като мен с вагина. Толкова ли съм лоша, мамка му?!

27 юли 2010 г.

400 страници?!?!

Понякога и аз не знам как ми тече мисълта. Едва вчера разбрах че съм написала 400 страници от книгата ми. А имам още толкова работа. Ако съм така многословна докъде ще му излезе края?! Може да чукна и 1000. Идеята ми беше за нещо кратичко, но ясно. Сега разбирам че ми харесва да съм в онази непозната страна, където не аз пиша героите, а те самички си се развиват чрез мен. Много е интересно и забавно как понякога имам една идея за някой, а в последствие се оказва че характерът на персонажа е изместен в неочакван за мен ръкав на психологичното здраве. Исках книгата да е забавна и развлекателна, а се оказа доста разширено издание на многото ми притеснения и въпроси относно действията на хората.
Все още не мога да повярвам... 400 страници, а за мен това е едва началото на цялата история. Непрекъснато ми хрумват разни идеи, разговори и дори стил на живот. Ха ха... егати!

24 юли 2010 г.

Пиърсинг мания...

Така, повечето които ме познават знаят че имам навика да си причинявам болка (дали ще е душевна или физическа, няма разлика). Не съм само-мазо, по дяволите! Просто понякога искам да се променя,а това е съпътствано с доза болезнени изживявания.
По ушите си имам 12 дупки, които бяха пробити с пистолет. Сега реших, че искам пиърсинги. Купих си обеци и за сега успях да разширя цели шест дупки. Остават още толкова. Харесва ми как изглежда, харесва ми и че сама се оправям с абоката и болката. Мога да препоръчам на други откачалки да пазаруват и питат за съвет хората от "На тъмно". Вече имам известен опит с персонала там и мога да кажа че има едно доста възпитано момче, което е готово да помогне и да отговори за всички глупави питания, които имате. Не искам да правя реклама на магазина, те и без това си имат репутация, но определено се изненадах от желанието на пича там да удовлетвори всички капризи.
А освен ушите, имам желание да пробия и веждата си - поне два пъти....

28 май 2010 г.

Why are you so lonely?


Прегледах хиляди снимки, прегледах хиляди интервюта, материали, обложки и какво ли още не за Него... Sully Erna... и открих че и той е толкова самотен колко и аз самата се чувствам понякога...
Нека започна от началото на обърканите ми мисли. Забелязах че на някои снимки любимият ми вокал изглежда все едно светът му се е сринал, все едно е загубил смисъла на цялото лутане в този живот. Това ме накара да обърна нета, за да намеря поне една искрена усмивка, която да не е поза, която да е искрена и да личи вътрешното му щастие. Оказа се че не намерих нито една. Навсякъде изглежда толкова тъжен, толкова самотен и ненормално отегчен при среща с фенове. Не би ли трябвало да е доволен от живота си - прави каквото е мечтал цял живот, има хиляди жени, които искат да легнат с него (дори и за една нощ), цял свят го познава, въобще има каквото някой някога е искал. Но все пак лицето му е лишено от вътрешно щастие, сякаш нещо му липсва. Не съм се заглеждала в другите "звезди" и не зная дали и при тях е така, но ми е жал за Sully. Усмивката му изглежда толкова фалшива и толкова далечна, че сърцето ти самичко се изпълва със съжаление, въпреки че знаеш колко много материални облаги притежава въпросната личност. Възможно ли е да има толкова нещастни богаташи? Или просто липсата на правилната половинка в живота, те прави толкова съкрушен, въпреки че мечтите ти са реалност? Съжалявам го, без значение че много го харесвам. Не искам да съм на 42 и да съм толкова нещастна, толкова празна душевно. Не е редно когато си осъществил всичките си мечти, все още да си празен и посърнал, някак не е редно! И все пак аз продължавам да го харесвам, дори се надявам (моля се!) един ден на лицето му да се появи истинска усмивка, която да не е породена от това че разни папараци те снимат, усмивка, която идва дълбоко отвътре и не е изтръгната насила, за да заблуди останалите и да им създаде илюзорен образ на вечно веселата и щура рок-звезда. Не искам пародия на щастливи Холивудски персонажи, и те са хора мамка му! Просто ми е жал, че идеалът ми за мъж е толкова тъжна личност... някак това го прави равен с мен, а не ми се иска.

снимка: www.connect.it.com

24 май 2010 г.

Kill me, cause I'm stupid!

Е понякога ми се събира много, не знам как съм такъв ходещ проблем... за близките четири дни, поне три пъти щях да получа инфаркт... сега отново знам че съм направила егати глупостта и направо не знам какво да очаквам! Откачам, защото съм сигурна че може да ми се излеят егати лайната на главата. Чудя се понякога как мога да живея винаги така по ръба... аха да се преметна и оцелявам- после, разбира се правя нова свинщина... и пак отначало. Когато някой се опари, се замисля дали ще върши нови глупости, аз обаче не мисля- не мога да разбера толкова ли съм глупава или просто ми харесва да си вдигам сама адреналина (което не е никак здравословно)?! Надявам се да е първото, така поне ще имам основателна причина, не че ако харесвам да си качвам сама адреналина е нормално... Абе направо не знам. Искам вече да се умиря, цял живот правя идиотщини, чопля ги от кътчетата на объркания си мозък и ето че после ги изпълнявам с голям ентусиазъм... и аз не знам какво ми е? Искам да съм героиня на някой филм или книга, там винаги всичко се оправя или героя умира... няма такива средни работи. Такъв персонаж като мен е рядкост, то и в живота е нещо невъзможно. Не мога да измисля начин да си седна на задника и да спра да съм такава ненормалница... УЖАС!

23 май 2010 г.

STAY AWAY FROM ME!!!

Ако искаш нещо, ела и го кажи. Ако не искаш нищо-разкарай се, по дяволите. Какъв живот живея, какво се случва без аз да знам... къде отиде доверието, къде отиде нормата и границата? Знам че не съм мила и добра, знам че има хиляди причини да не съм тук и сега, но какво ми има че понякога е толкова сложно да ме разберат хората... не искам нищо-искам само разбиране и човешко отношение.
Махайте се , стойте далече от мен-писна ми от вас. Не ме разбирате, аз съм ви чужда. Искам да съм сама и да съм далече от тоя дребнав свят... искам хора с души, които могат да дават-не само да взимат. Искам да съм сред хора с различен поглед над нещата, искам нормални същества пред себе си-не ампутирани душевно болни съзнания... HELP ME... Имам нужда от рамо на което да поплача, имам нужда от някого на когото да се доверя за всичко, което обърках. Моля... Ако все пак има някой с неразрушено сърце, нека помогне. Аз вече нямам какво да губя!

14 май 2010 г.

Fuck, I don't care!!!

... и не е истина. Пука ми!!! Пука ми, защото не ме поглежда. Пука ми, защото бяхме, а сега не сме. Пука ми, когато изпитвам вътрешния ад. Пука ми, когато знам че е близо, но не достатъчно. Пука ми... и колкото ми да се заблуждавам, знам колко ме боли, знам колко е fucked up!
Да се опитам да започна от начало. Аз съм той, той е аз... откачено, нали? Ми то и аз съм откачена. Как да имам нещо, което е далечно? Как да се докосна до усмивката си? Егати, веселба! Дай ми дрога и ще я погълна, до край! Дай ми щастие и ще го прееба, яко! Дай ми пиене и няма да съм трезва, лошото е когато се напия от емоция. Как да сложа край, когато не е имало начало? Как да се накарам да спра, когато искам да продължавам до безкрай? Коя съм аз и какво искам? Къде съм и защо е толкова мрачно, къде е той по дяволите? Боже, Ад! И най-лошото е че сама си го създадох. Как е възможно да се поставиш сам в такава "комедия"? Чудя се дали да не отида да се прегледам, все пак! Дали не е зле да отида и да се гръмна? За какво живея и за какво се боря, писна ми да задавам все едни и същи въпроси и да не намирам смислени отговори. Искам да ме няма, искам само да спре да боли така жестоко... искам да е до мен, да съм до него!
Объркана работа, хем боли, хем сърби... хем ми е драго! Хем искам да ми е все едно. Непрекъснато си повтарям:" Стига, кучко! Той е далеч от теб, не само на години, но и на акъл. И аз не знам защо сте заедно!"... Сега вече всичко ми е все едно, сега ме боли повече от вчера, утре ще боли повече от днес - кръговрат на болката.
FUCK YOU, because I LOVE YOU! Това е, а аз отивам да се напия за кой ли път с цел да забравя колко е болезнено и как ме е забравил...

12 май 2010 г.

ОБИЧ ЗА ОБИЧ
Евтим Евтимов



Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.





Развълнува ме ужасно много, направо място не можех да си намеря, когато го прочетох. За това реших да го споделя... уникално е.

19 април 2010 г.

No comment... и все пак.

" ... и не е защото всеки път щом го видя откачам, не разбираш, нали? Няма смисъл да вдигаш рамене, ясно ми е. Търся го непрекъснато. Не видя ли сините му очи, не мога да се усмихна. Оглеждам се през десет минути дали няма да се покаже иззад ъгъла. Като някакъв странен наркотик, е... хем е забранено, хем го искам прекалено силно. Не да го докосвам, не да говоря с него... просто искам да е около мен. Толкова ли е страшно? Да, права си. Положението е много зле. Кажи ми какво да направя, не мога да влияя на чувствата си. Как да заповядам на съзнанието си да отхвърли идеята за него? Не мога!!! Не мога да спра да го търся, не разбираш ли че нищо не правя. Само го гледам, нищо повече. Дори не се осмелявам да го докосвам... а той май иска точно това. Най-ужасното е че той също ме търси. Или може би се вманиачавам? Не, изчакай да ти кажа... преди училище идва при мен, първо на мен казва "здрасти". Гледа от колата си право в моите очи, махва първо на мен, преди да е слязъл още. Ако приятелите му са на другия край на площадката, идва първо при мен, после при тях. Когато не го слушам се ядосва. Кажи това какво е... луда съм, нали? Да, благодаря. Не знам и аз какво е. Да, права си, това какво чувства той не е от значение. Ако изпитва същото, което аз към него, ще стане още по-зле. Направо е откачено. И въпреки всичко, не мога да спра да мечтая. Да съм с него... да, бе... знам мамка му шибана. Знам. И какво? Никога не съм направила нещо нередно, нали? Не съм му казала какво изпитвам, не съм го докосвала. Тогава? Разбирам те, а ти дали ме разбираш? Харесвам момче по-малко с 12 години от мен. Как очакваш да се чувствам? Да, на теб ти е лесно, нали си имаш мъж. Мамка му, Мира. Не мога да спра да искам само да го виждам, без него денят е пуст. Разбирам прекрасно, че това е загубена кауза. Аз съм далеч от неговия свят, така както той от моя. Мога само да се надявам че всичко ще отмине, моля се да стане така..."


Нямам какво да добавя, освен че останах шокирана. Не знаех какъв съвет да дам, все пак съм мъжка майка. Жал ми е за нея... определено. Но понякога се питам има ли значение възрастта, ако любовта те халоса по главата? Май най-добре в такива случаи е просто да оставим всичко да отмине... а ако все пак чувствата се засилят?

13 март 2010 г.

Ако имах клонинг...

... щеше да ми е много, по-лесно да пиша тук. Понякога напълно забравям за блога си. Тъй или иначе цялата ми енергия отива в новата ми книга. Ден и нощ съм с едни и същи герои и ми е адски трудно, за разнообразие да пиша и тук. Нямам сили, направо. Стресирам мозъчните си клетки с нови групи, някои просто добре забравени, други току открити. Оказа се че съм музикален помияр. В playlist-а ми, в пословичния youTube има всякакви идиотщини. Открията на седмицата ми са Orgy, Dope, Audioslave и Incubus. Последните две ме докарват до лудост (в добрият смисъл). На фона на някои от песните съм толкова продуктивна, че не смогвам да записвам бягащите мисли.
Трябваха ми няколко желаещи да прочетат пасажи от творението ми... оказа се трудна задача. Не всеки харесва хард фентъзи. Дето се вика, дреме ми. Нали го пиша най-вече за себе си. Ако успея да продам няколко копия, добре дошло.
Мда, колкото и да се напъвам, личи че не ми е до писане. Искаше ми се да се отчета тук, да се види че не съм умряла още, ако някого му пука,въобще! Отивам да се боря с трудните пасажи, оставени за "после", докато Chris Cornell моли някои да му покаже как се живее... да му имам проблемите, пък на тоя красавец!

18 януари 2010 г.

"Inside" by S.H. Ruthless

..."Не знам как са се запознали.Не знам как е започнало.Той ми каза,че се е влюбил в нея,още преди да я види.Само знам,че от деня,в който се срещнаха,не ги видях разделени.Тя го обичаше точно толкова колкото и той.
Ходеха заедно в Кафенето,поръчваха едно и също,говореха един през друг,но никога не губеха смисъла на разговора.Никога не спореха,никога не се караха...Никога не ги видях тъжни или умислени.Радваха се на всяка секунда заедно и не пропускаха миговете да отлетят безвъзвратно.
Майка й не го харесваше,бил по-голям от нея,занимавал се със странни неща,не учел.Той нямаше родители.Живееше сам в един апартамент,точно над Кафенето.Стените му бяха изрисувани с толкова неща,че понякога окото трудно различаваше отделните картини.Книгите бяха разхвърляни по земята,отворени на непрочетени страници.Нямаше ред,нямаше смисъл,но тук и двамата живееха истински.
Когато тя му ходеше на гости,той и свиреше на китарата си.Незапомнени песни,без думи или водеща мелодия,просто ноти облечени в любов.
Видях я за първи път през един есенен ден.Двамата крачеха усмихнати и прегърнати през тясната уличка,и слушаха някаква песен.Спряха се на една сергия на изоставения пазар и дълго се целуваха.Когато стигнах до тях,приятелят ми се стресна.
-Здравей,Мики.-поздравих го аз.
-Ей,приятелю,къде се губиш?Чакай да те запозная.Това е Миша,сродната ми душа.Миша,това е приятелят ми от детинство-Кико.С него сме като братя.
Очароваха ме очите й,сини като лазур и сякаш потъвах в тях.Усмивката й бе,като на ангел.Косата й беше черна и права,прилежно прибрана с червена панделка.Протегна ръка към мен.
-Здравей,Кико.Радвам се да се запозная с един приятел на Мики.До сега все аз го представям.
-Виж,приятелю,бързаме сега,но ще се видим друг ден,нали?.
Не можех да отговоря,гледах я и не можех дори да си поема дъх.Разбрах защо е толкова обсебен моя скъп на сърцето,приятел.
По нататъшните ми срещи с тях двамата,бяха очарователни.Тя говореше за неща,които толкова млада дама не би могла да знае.Смееше се на глупавите мъжки шеги и с удоволствие вършеше всичко,за да угоди на Мики.Той я боготвореше,не даваше и косъм да падне от главата й.Така и не заподозря,обаче,защо все по-често предпочитах компанията им.
Успях за кратко да я спечеля.Тя мислеше че съм неин приятел,точно както и на Мики.
Станах неин довереник и пазител на най-съкровените и тайни.Споделяше с мен всичко,което мислеше и чувстваше.Разбрах,че двамата с Мики не са имали сексуален контакт и това до някъде ме учуди и окуражи.Запозна ме с майка си,която ме хареса още от първия миг.Последната споделяше с мен,на срещите ни,за които Миша не подозираше,колко много се притеснява за дъщеря си и колко ненавижда онзи нехранимайко Мики.Колко по-добре би било,ако Миша си намерела някой приятен младеж като мен,с когото да може да се развива емоционално и дори професионално.Колко добре ми действаха такива думи,даваха ми сили да продължа да се надявам,че един ден момичето с червената панделка ще бъде моя.
А през това време двамата влюбени не можеха един без друг.Ако не се видеха поне два пъти на ден,Миша плачеше безутешно,а Мики беше като звяр в клетка.Контролът на майката на Миша ставаше все по-свиреп и понякога се налагаше да бяга от дома си,за да се види с приятеля ми.Всяка тяхна среща аз следях.Колко красиви бяха двамата,когато тя плачеше на рамото му от щастие че са заедно,а той я целуваше нежно по челото и устните.Как внимателно избърсваше сълзите й с устни и галеше косата й.Такава любов не се виждаше всеки ден,не всеки беше способен да обича по този величествен и безкористен начин.
Дойде денят,в който чух една лоша новина.Миша беше решила да се отдаде на Мики.Сърцето ми се сви и щях да припадна.Опитах се с глупави аргументи да я разубедя,но пламъкът в очите й така и не угасна.Сподели ми кога и как е решила да стане и само това ме утеши.
Знаех какво да правя.Обадих се на майка й и веднага й разказах каквото бях научил.Тя каза,че ще се заеме,а аз намерих прекрасно място с гледка към апартамента на Мики.
Дойде уреченото време.Тя пристигна у тях и го целуна страстно.Знаех,че няма да размисли въпреки всичките думи,които й казах.
Настаниха се в хола и приказваха известно време.После Миша бавно почна да се съблича.Той я галеше навсякъде,целуваше я нежно и ненаситно.Докосваше бледата й кожа,сякаш беше реликва.Тя притеснено се отърваваше от дрехите помежду им.Сложи я да легне на пода и притисна с тялото си нейното.Извиваха се в наслада,откриваха себе си и пак се завръщаха към другия.Устните им шепнеха неразбираеми за мен слова,телата им играеха най-старата игра в нашия пошъл и зъл свят.Този акт не бе само физически,духовните им страни също се бяха вкусили.Питах се дали има други като тях двамата и дали ако се разделят по незнайна причина,ще могат да обичат друг така?Дали любовта им ще е трайна и неразрушима като времето,и дали някога ще се наситят един на друг?
Лежаха вплетени един в друг,когато тя скочи и започна да се облича.Той също последва примера й.Отидоха до вратата и знаех,че трябва бързо да се примъкна до там.В гръб видях майка й...беше закъсняла.Дочувах разговора им.
-...и какво си мислиш,че правиш тук,мила дъще?
-Мамо,успокой се,само си говорехме.Не съм направила нищо,за което да съжалявам.Моля те,тръгни си.Ще говорим като се прибера.-с тези думи Миша затръшна вратата.
Скрих се,за да не ме види майка й и се долепих по вратата им,за да чуя още от разговора с Мики.
-Обичам те,красавице моя.Знам че един ден ще бъдеш до мен и никога няма да се разделяме вече,но сега трябва да се прибереш и да говориш с майка си.Тя ще разбере,тя също е жена и е обичала,зная го.
-Не,мили,не...тя е с каменно сърце.Някой я настройва срещу нашата любов,някой шепне отровни думи в ушите й...а черното й сърце само това чака.Моля те,не ме отпращай,нека остана.
-Аз не мога да разделя майката от детето й,знаеш.Опитай се да промениш впечатленията й.Ако не можеш,тогава ще го мислим.-дочувах плача й и може би това ме разстрои най-много.За първи път я чувах как плаче от мъка.Тогава се запитах дали това,което тая в сърцето си към нея,е обич или е ужасния егоизъм,така характерен за мен.
Скрих се бързо,за да не ме види тя и се прибрах.
Не ги видях в следващите два дни.На третия,Миша ми се обади.Ридаеше и питаше къде е Мики.Знаеше,че имам ключ от апартамента му и ме молеше да се срещнем там,за да види дали нещо не му се е случило.Съгласих се,без да знам защо.
Когато я видях,обаче сърцето ми се сви от мъка.Онова красиво момиче с червената панделка,сега стоеше пред мен с тъмни кръгове под очите и разчорлени коси.
Обезумяла от мъка тя не знаеше как да формулира страха и отчаянието си.
Качихме се в апартамента,но Мики не беше там.Всичките му вещи си бяха по местата,доколкото имаха такива,но той не беше там.Посърнала и нещастна,тя ме помоли като неин най-добър приятел да я придружа до Кафенето.Там също нямаше и следа от Мики.
Виждах болката в очите й,страха и безмилостния копнеж това да не е истина,я задушаваше.Опряла лице на рамото ми,тя плачеше и проклинаше всички в този безскрупулен свят.Оглеждаше се за любимия,тичаше до познатите места,докосваше с ръка там където бе стоя или седял той,но без резултат.Очите й,сини и големи,се местеха от място на място,от човек на човек.Болката бе заседнала в гърлото й и не й даваше дори да плаче както иска.Поглеждаше ме,понякога с молба,понякога,обаче не ме виждаше.Гледаше право през мен и се усмихваше на нещо далечно и нереално.Светът за нея вече беше пуст.В мига когато разбра,че Мики го няма,тя загуби всичко,загуби себе си.И тогава рабрах отговора на въпроса си-тя никога нямаше да обича друг,никога нямаше да прежали или забрави онзи младеж с черните очи и кестенява коса,който бе първия й мъж.Никога нямаше да се отдаде така на друг,никой друг,никога нямаше да докосне отново душата й.
Виждайки я такава,се запитах дали това съм целял.Така ли трябваше да свърши тази красива любов и нямаше ли кой да ме спре?Опитвах се да се самозалъжа,че не аз съм виновен,че не заради мен е изчезнал Мики,но не можех.Прегръщах така мечтаното момиче,но вече в сърцето ми нямаше любов,а само пепел и ужасна тъга."...

"Inside" by S.H.Ruthless

16 януари 2010 г.

Годишнина...?



За втора поредна година ми се случва да забравя,че с Димитър имаме годишнина от сватбата.А уж преди 5 дни си спомних и помних до онзи ден.Когато вчера сутринта се чухме,адски се изненадах като ми каза:"Честито г-жо Митева"."К'во честито,бе?Да не сме спечелили от тотото?" питам аз със надежда във гласа..."Не,мило,имаме годишнина.
Вече 5 години сме женени"."Ааа,това ли,знаеш ли как ми изкара акъла,мислех че някаква награда сме спечелили".
Мда,вече пет години живея с един и същи човек,общо взето доста е странно.Винаги съм мислела че няма да се омъжа,но не стига че го направих,ами и беше много рано(?).Не ми се иска да казвам,че съм безумно щастлива или че съм безумно влюбена...винаги в една връзка има моменти на обич и моменти на разочарования.Не мога да кажа кои са повечето при нас,но щом сме все още заедно,явно има за какво да сме хванем.Не мога да кажа,че съм удовлетворена от живота си,винаги съм искала максимума от себе си и има още много неща,които мога и ще свърша.На първо време смятам да издадем с баща ми още една книга(специализирана литература) и може би ще завърша един проект,по който работя от години.да не говорим,че имам безценни идеи за още две книги(от развлекателния жанр)...така че след 5 години семеен живот не бих казала че съм осъществила мечтите си дори и на половина.Огромен плюс е,че половинката ми ме подкрепя във всяка една глупост,която подхвана и всеки път страда с мен,когато Великите ми идеи не се получат.Може би това е любовта...не знам...а и май не ме интересува.

Снимка: www.jaipurhelp.com

13 януари 2010 г.

Hugh Jackman and "Wolverine"



Гледах наскоро всички филми от поредицата "X-men",включително и четвъртата посветена на Върколака.Останах много разочарована от третата.Не очаквах Екзавие да умре така глупаво или пък Магнето да стане обикновен пенсионер,който играе шах.Тъй като не съм имала прекрасната възможност да прочета комиксите и на идея си нямам как се развива действието там,но съм гледала част от анимациите и там нещата не са така глуповати.Освен хубави ефекти,на филма му липсва интересен и може би по-простичък сюжет.Може би очаквах нещо различно.Очаквах нещата да са съсредоточени върху историята на Логан,да разберем подробности около живота му като мутант преди великата промяна,но това беше наръчкано още докато надписите в началото вървяха.Всъщност очаквах нещо в стила на Marvel,нещо като "Iron man" или "Hulk",но не би.Всичко във филма е такава каша и боза,че ми прилича на турски сериал.Ясно е че трябва да има умряло гадже,за да може Върколака да се озлоби,но така и не разбрахме откъде произтича първоначалния му гняв към вселената.Да не говорим колко епизодично и тъповато беше представен Гамбит.Толкова се разочаровах,че едва не спрях филма.

За "X-men Origins:Wolverine" мога да кажа че освен очарованието на Хю Джакман и екшън сцените,няма нищо друго за което да се хванеш.Ето една интересна статия за филма,"X-men"която подкрепям с две ръце.
Интересното е,на кого му е хрумнало точно Джакман да играе Wolverine,но е уцелил в десетката(поне според женската аудитория).Гледала съм няколко филма с въпросния актьор и не съм оставала с кой знае какви впечатления.Хареса ми в "Парола:Риба-меч" и "Ван Хелзинг",но никъде другаде.Пък и си избира доста зализани прически...Доколкото ми е известно Джакман играе по-скоро в драми и тук-таме в някоя комедия,но в образа на "Marvel"-овия Върколак направо ме изуми.Както се казва:"Припиках ъглите у нас".Не знам защо до сега е играл само лигави роли,при положение че го бива като гневен пич?!


Общо взето мога да кажа,че ако не харесвате актьорите и здравия екшън,с чиста съвест можете да не си губите времето с "X-men".Няма да намерите нищо вълнуващо или запленително в сценария и сюжетната линия.Но пък аз лично бих го гледала пак,само заради Джакман :) ...
Ето и малко инфо за актьора Хю Джакман - на български;
Hugh Jackman и на английски,разбира се.

А това е историята на Wolverine от комиксите Marvel.

Снимки: http://www.aceshowbiz.com/

12 декември 2009 г.

Ч.Р.Д. ,мила мамо!

Ха,егати щуротията.Все още не мога да го проумея.Кога майка ми стана толкова голяма и как толкова бързо дойде деня,в който ще "чукне" половин век.Още помня,сякаш беше вчера,как ходехме в "Примавера"-та да се тъпчем след училище или как ходехме до "Макдоналдс" и си купувахме по 5-6 детски менюта...ами когато си купувахме преоценени книжки от "Славейков",или ходехме да обядваме в "Каруцата" и винаги мама дояждаше всичко...ами когато и правехме нес-кафе и моето винаги приличаше на нещо повърнато,а на мама беше страхотно,с гъста пяна и много захар.И колко беше забавно да ходим по магазините и да се гледаме с часове в огледалата.Ами как купувахме плюшени играчни на килограм...и как весело си клюкарствахме за глупави колежки и откачени съученички.Избирахме си заедно козметиката и се при смихме една на друга колко грозно ни седи ново червило или как фатално сме се оринали от новия крем.През повечето време майка ми беше приятелка,с която можеш да споделиш глупости без да го разтръби на целия отбор или да поискаш съвет,за който не пише в никоя книга или сайт.Все хубави спомени,които не ми се струват толкова далечни,а са се случили преди много време.
Да,понякога се карахме,понякога не си говорехме,но всеки път се правехме че нищо не е станало и карахме нататък.
Може би съм пораснала и вече е малко по-различно,но все още знам,че имам една малко поостаряла дружка,на която мога да се оплача и на която мога да се похваля.
Благодаря ти мамо,че те има и въпреки всички глупости,ме обичаш.Извинявай мамо,че бях такова говедо и че не си признавам когато се оакам пред теб.
Честит Рожден Ден,мамо!Дано не се промениш и дано да сме още много време заедно,защото без теб е мрачно и тъжно,защото без теб нямам упора и приятел.

11 декември 2009 г.

Хомеопатия и билкови чайове

Да,малко странно е да пиша за таквиз ми ти неща,но се оказа че все пак ми стана любопитно.Ако някой все още не е разбрал,се интересувам болезнено от медицина и винаги съм мечтала да стана лекар.Тъй като съм "скарана" с химията,този ми блян остана в миналото.Но все още чета медицински статии,лекувам се успешно и сама,и всеки път изненадвам личния си лекар с находчиви лекарствени програми.Да,понякога мечтата на човека се превръща в мания.Имам хиляди случки,в които хората остават с впечатлението,че съм практикуващ лекар и дори са ме питали къде работя.Много забавно ми става,когато им отговарям,че всъщност се занимавам с нещо далеч по-ненормално и медицината ми е само хоби.Случвало ми се е,приятелка да си мисли,че лъжа,че съм археолог,само и само,за да не ме занимават с прегледи.
Понякога се лаская,понякога пък ми става гадно,че хората остават разочаровани,мислейки си че историята е само суха материя и че само некадърни глупаци,с лабилна психика се занимават с нея.
Но да се върнем на темата,която е една нова територия в съвременното природолечение.Всеки знае,че бабините трънки понякога са много по-резултатни от скъпите и с редица странични (д-)ефекти лекарствени продукти пръснати из фармацевтичните дебри.Има хиляди докторантури на различни лекари от цял свят,както и редица научни публикации в защита на природолечението.За това няма смисъл да се впускам в непрофесионални квалификации и непремерени изказвания.Идеята е,че с хомеопатични продукти можеш да се излекуваш успешно от елементарна настинка(а и от много сериозно заболяване) за далеч по-малко пари,а и като избегнеш да натовариш и организма си с ненужни съставки.Надявам се да не ме разберете погрешно,не се опитвам да омаловажа напредъка на съвременните лекарства и продуктивността на определени умове,в също така определени биологични сфери.Но се оказва че понякога можеш да си спестиш натрупването на ненужни оцветители в организма(това е най-малкото) и да се простиш със сополивия си нос.
Хомеопатията е една необятна територия,с много възможности и перспективи.Единствения минус е,че в България все още няма достатъчно хомеопати с практика и нужното образование.
За всички заинтересовани ще публикувам един сайт,от който останах очарована.Има достатъчно информация за всичко.
Българска медицинска хомеопатична организация
Общо взето в сайта се дзверих поне седмица,докато изчета всичко,което ме заинтригува.Оказва се че повечето продукти са извлеци от заобикалящите ни треви и рядко животни и спомагат за излекуването на повечето ни познати болести.
За билковите чайчета мога да говоря много,аз лично съм пристрастена към тях и в момента имам в личната си колекция повече от 30 вида.Някои се използват ежедневно,други са за определени оплаквания.Смея да твърдя че в много случаи съм била доволна от лечението само с билкови отвари.Но разбира се,пак повтарям това не е панацея.Както билките,така и хомеопатията трябва да се приемат само след консултация с лекар(най-малкото за да има кого да напсувате или на кого да благодарите след (не-)успешно лечение).
Искаше ми се тази публикация да е препратка към корените ни отпреди откриването на антибиотиците,искаше ми се да покажа,че едно време хората са били наясно какво е жълт кантарион и за какво се използва той,но като че ли не ми се получи много-много.Исках да споделя с някого,че все пак можем да разчитаме на опита на баба си и че не е зле да я чуваме какви ги говори,когато й се оплакваме.Ето един прекрасен сайт за значението на повечето билки,които познаваме Описание и употреба на билките.
Дано поне малко да съм успяла да ви накарам да се замислите за здравето си и поне малко да ви е било интересно.

10 декември 2009 г.

"Сблъсък" Стивън Кинг

Отдавна се канех да пиша за тази книга.Обикновено не се ангажирам да пиша диарични слова за голям автор,най-малкото защото не съм аз тази,която да прави литературен разбор на човек,който си изкарва хляба с книгите си...но все някога е време да престъпя принципите си.
За огромно мое съжаление все не ми отава време за някоя сериозна книга и се задоволявам с мизерни авторчета,с творчество сведено до минимум.Тъй като любимият ми татко работи в близост до Столична Библиотека и има служебна карта за там,го помолих за пореден път да ми избере някоя книга.Човекът винаги се старае да ми хареса нещо хубаво и ми дава книгата със страх в очите.Когато ми донесе "Сблъсък" си казах:"Аман от тоя Стивън Кинг.Тате няма грам въображение".Приех книгата и я заметнах на бюрото.Няколко дни се чудех дали да започна с четенето,но все си намирах някоя интересна статия по медицина и отлагах.Оказа се че съм била голяма глупачка.
В началото на книгата се започва с редовните за автора разтегнати обяснения за главните герои.Досадата ми растеше с всяка изчетена страница.И тамън да я захвърля и да се оплача на тате че пак ме е прецакал,нещо стана.Действието ме завладя точно за една страница.
Вирус изпуснат от Американска секретна база завладява всеки до когото се докопа.Проектът "Синева" е строго секретен и военните успяват почти до края да замазват очите на мирно измиращото население.Оказва се обаче,че има резистентни към "Капитан Трипс".Въпреки изследванията,на които е подложен един от главните герои,така и не се разбира защо той не се заразява,въпреки че дори го инжектират с вируса.Оцелелите са като пощурели,опитват се да запазят живота си,грабейки от магазини и трупове,безнаказано.
Няма да разказвам повече подробности,но книгата се оказа просто уникална.Прекрасно е описано колко глупави могат да бъдат хората в стремежа си да оцелеят.Колко лесно сме манипулируеми и колко лесно се навиваме сами.Книгата е прекрасно олицетворение на мизерното съществуване на по-голямата част от населението и на факта,че само когато сме притиснати в ъгъла,като плъхове,можем да направим невъзможни неща,не само за себе си,но и за друго същество.
Сега съм се захванала с друга подобна книга(като сюжет,не и като жанр)."Щамът Андромеда" на Майкъл Крайтън.Щом я свърша ще постна нещо и за нея,вярвайте има какво.