Пре*бани

Мислиш си, че правиш добро, като ме търсиш? Мислиш си че така показваш заинтересованост, подкрепа и дори любов? Такъв си... тъпак!
Отдавна подобен жест щеше да ме размекне, да ме зарадва, сега ми е досадно. Сякаш мия тоалетната - гадна работа, която просто трябва да се свърши. Някога ме интересуваше как си, къде си сега, какво се върти в главата ти. Сега... не знам! Понякога с теб се чувствам като че обувам стари, удобни обувки, друг път- сякаш нося високи токчета с курвенски, евтин изглед. Имам усещането че ме разбираш, че си част от мен, но не е така. Ти си далечно, измислено създание, което не може дори да отрази моите желания.
Някога се кълнях, че няма да те предам, че ще съм до теб завинаги и повярвай ми, опитах. Отчаяно се стремях да не те разочаровам, да не те нараня, но така само потъпквах себе си. Искаше ми се да съм идеалната... приятелка. А се оказах просто поредното фалшиво лице. Дали беше редно да се заблуждаваме така, да не покажем истината пред другия? Не ми пука, вече. Ти си далеч не само тялом, но и духом... ти си една малка вселена пълна с пошлотия, меркантилност и желание за съвкупление с всяко живо, женско създание - точно като разгонен териер.
Не, не те мразя. Не мога. Не, не те и обичам. Вече не! Но не мога да се насиля да си ми безразличен и точно това ме убива бавно.
Искаше ми се да не те бях срещала, но тогава нямаше да науча толкова много за себе си. Искаше ми се да не се бях поддала на фалшивата ти болка, но тогава нямаше да изпитам самата аз болката от разочарованието, не от друг, а от мен самата. Ти ме принуди да бъда себе си, а това не мога да простя така лесно. Аз бях алчна, зла, отмъстителна, ревнива, изискваща. Бях непоносима, но ти ме обичаше. Факт, с който се подиграх... и знам че бих го направила отново, стига да ми позволиш.
После бях приятелка?! Смешно, нали? Аз - вечният егоист?! И ти ми повярва... отново. Повярва, че ще бъда там, където страдаш, повярва, че ще избърша сълзите ти, и ще излекувам душата ти. Аз - онази, която не може да се справи сама със своя характер. Глупак... глупачката бях пък аз.

Happy new year!

Айде и тази година свърши!
Не бих могла да я оценя като най-добрата или най-лошата. Имала съм доста по-гадни или по-забавни... загубих любим човек, който ще ми липсва още дълго време, но от малка живея с идеята, че никой не е вечен. Трудно ми беше в университета, което е очаквано. Имах и добрите и лошите моменти и не съм убедена, че ако получа шанс да изживея годината отново, бих искала да пропусна нещо. Може би ми се искаше да получа малко повече здраве, доброта и малко повече материални блага (не се заблуждавам, че без пари човек може да е много щастлив и бих поспорила с всеки, който ми излезе с идеята, че "кинтите" не са важни!). Искаше ми се да сме по-сплотено семейсто, да съм по-добра майка, да бъда силна и дисциплинирана... Иска ми се и работя по въпроса.
Нямам кой знае какви очаквания за новата 2012 г. Не искам да се разочаровам за пореден път. А на хората около мен пожелавам здраве (май е най-важното), щастие (което сами ще си направят), късмет (за да намерят това, което търсят) и пари (предимно за глезотийте в този мизерен живот).
Божичко, въобще не разбрах кога точно изтече между пръстите ми, 2011...

Краят

- Идва. Казаха че е избухнала преди часове, но до нас ще стигне след около тридесет минути.
Поглеждам мъжа до мен, който не сваля очи от небето като всички нас. Облаците се отразяват в гладката повърхност на езерото. Потопила съм краката си до глезените във водата. Не чувствам нищо. Огромно спокойствие е завладяло сърцето ми и знам, че няма да мога да се спася като другите. Те вече са намерили убежище в складовете наблизо. Опитах да стигна до тях навреме, преди херметическите врати да се затворят под носа ми, но не успях. И хиляди други не успяха, те са някъде около мен - лишени от възможността за спасение, лишени от незаразени храна, вода и въздух.
Обречени сме. Остават ни броени минути, може би и по-малко. Затварям очи и се мъча да изтикам ужасяващите картини зад клепачите ми. Хората, тичащи и пищящи за милост, блъскащи се един в друг, молейки някой да отвори вратите и да ги допусне до пункта пълен с жизненоважни за нашето оцеляване, придобивки. Тежкият въздух около нас, непомръдващите листа на дърветата, нехаещи за унищожението, което дебне всички ни. Всяка нелепа подробност се превърта отново и отново в съзнанието ми.
Усмихвам се, а приятният мъж до мен разтълкува изражението ми погрешно.
- Искаш ли да поплуваме за последно? - гласът му е плътен и нежен. Може би ако не бях поставена в такава ситуация, щях да си легна с него, но сега няма време дори и за това.
Кимвам и не осъзнавам кога точно съм останала по гащи и се втурвам с непознатия във водата. Вместо разхладата за която копнея, разбирам че се валям в кал и гнусотия. Езерото е с понижено равнише и се питам дали все пак някой зад онези дебели стени не го е източил нарочно, за да скапе и последните ни хубави мигове като живи хора.
Ахването на хилядите около мен, ме кара да се осъзная и да проследя погледите им. В небето се е появил огромен бледорозов облак, със сини крайща. Идва към нас стремглаво, носещ смърт и изцеление на греховете ни.
Разсмивам се с глас, преди да се втурна в панически бяг, безсмислен точно колкото и изражението ми. Прекосявам улицата и за миг се обръщам към езерото. Всички са омагьосани от красотата на смъртоносния облак, несъстоятелни да помръднат или продумат. Усещам тежкия мирис на смърт и разложение. Поглеждам нагоре и разбирам че няма къде да се скрия. Радиацията е обгърнала и мен.
Преди часове съобщиха по телевизията че ядрен взрив е причина за заличаването на цял континент. Грешка на някой или целенасочена постъпка е причината за смъртта на милиони, няма да мога да разбера, ще умра преди да се иразясни на обикновените хора. Знам само че никой няма да заплати високата цена за изтреблението на невинните, които не се спасиха, освен те самите.
Не бързам да се прибера в апартамента на отдавна починалите си родители. Вече няма за къде да припирам. Влизам в спареното антре, паля лампата и отивам за влажна кърпа. Някъде бях чела или чула, че така можеш да се спасиш от радиацията. Хаха, дали? Обличам влажни, бели дрехи и покривам лицето си с влажната кърпа. Отивайки в хола, се сещам че двете ми кучета са оставени в стая с отворени прозорци и хуквам да затворя. Все още не съзнавам колко безсмислено е това. Галя гладките им козинки и се чудя как ще опазя всички ни живи. Кроя планове колко прясна вода имам и докъде ще ми стигне необлъчената храна, която съм оставила във фризера. Набелязвам кои точно жилища ще проверя след като запасите ми свършат и си обещавам че няма да влизам в ничий апартамент, ако предварително не съм наясно че всички живущи са мъртви. Надявам се че все някой ще оцелее заедно с мен, за да не съм сама в целия този ужас.
Чудя се дали някой ще се погрижи за нас и дали ще ни даде лекарствата, от които имаме нужда след облъчването. Изсмивам се на наивността си. Ние сме просто предвидените жертви в тази случка, което ми напомня че може и да не доживея края на месеца.
Отивам в банята и изплаквам лицето си. Неволно погледът ми попада върху огледалото. Сините ми очи се взират в мен, а усмивката ми е загадъчна, но красива. Примигвам и забелязвам кръвта в очите ми. Една пурпурна капка се отронва от лявото ми око и се спуска бавно по бузата ми. Неволно обръщам глава и виждам оголения си череп. Кичурите с коса са запушили мивката. Усмивката не слиза от лицето ми. Завъртам се и гледам колко красива е кафявата ми коса от другата страна, където все още няма и помен от облъчването.
Излизам от банята, стремейки се да не мисля за приближаващата се гибел. Милвам гърбовете на немската овчарка и булонката си, наричам ги с галените им имена и се правя че не забелязвам как гъстата им козина пада по земята и оголва нежната им кожа...

No rest... for me!

Отдавна нямам навика да пиша тук. Правя го когато съм безкрайно отчаяна и има нужда да видя чувствата си да се реят на екрана. Трудно ми е да напиша колко съм разочарована не от друг, а от себе си. Нагърбих се с отговорности, които се оказаха непосилни да защитавам. Не съм на 40... мамка му стара... на 26 съм и понякога ми се иска животът ми да беше друг! Иска ми се да бях избягала в чужбина, сама без приятели и ми се иска да бях започнала на чисто. С ново име, с нови приятели, с друг мъж! Проклинам се за глупавият си избор и всеки път се опитвам да убедя сама себе си, че трябва да съм по-търпелива, по-отстъпчива, но всеки път на главата ми се изсипват нови глупости и се чудя в тъмното, още колко мога да понеса?!
Дали някой друг е искал да живее друг живот и дали ще ми се даде друг шанс в друг живот или ще изчезна заедно с ковчега си след време?! "Човек е толкова голям колко големи са мечтите му." Аз не мога да се побера в този свят, мамка му!

Защо?

Защо понякога съм толкова добричка? Иска ми се да убивам, а само се усмихвам и говоря тихичко. Иска ми се да размазвам лица, а кърша пръсти и си казвам: "С добро се постига повече!".
Днес се убедих за пореден път, че е по-разумно да бъдеш пич и да говориш доброжелателно, отколкото да вървиш с рогата на пред. Иска ми се в повече моменти да съм такава, но понякога пък разбирам че май е било грешка. Не знам как да се държа с хората около мен, защото характера ми е ужасен, пък аз май си го харесвам такъв какъвто е. Хем искам да се харесам на всички, хем не ми пука особено за никого. Явно страдам от сериозно раздвоение на личността.
А дали съм добър човек, мога само да гадая...

Анонимност

Весело ми е. Влизам си в блога и гледам тъп коментар, оставен от личност с комплекси, липса на мисъл и разбира се прикрит зад гръмкото "Анонимен". Защо е нужно да си инкогнито, за да поставиш мнението си някъде? Нали все се бием в гърдите колко сме непукистични и колко вярваме в себе си и думите си?! Нямам нищо против да поспоря с човек с някакво име, но не мога да говоря на анонимен... някак си ми е странно и неприятно.
Не отнема много време да се регнеш някъде, за да можеш да придобиеш някакво лице в нета.
Исках още неща да понапиша, но не виждам смисъл. Когато човек е ограничен в главата си е ограничен навсякъде. Хахах, айде наздраве на всички анонимни шушумулковци. Да ви е весел живота, какъвто е и моя!

Помиярите в София

Е, писна ми. Днес за пореден път срещу мен и детето се задава поне 60 килограмово, охранено куче, което уж ми размахвало опашка, при което мъжа ми най-безцеремонно го срита. От незнайна тераса на блока, пред който се развива действието, се разкрещява някакво анаболно 25 годишно лайно и псува мъжа ми като хамалин. Кипнахме и двамата. Първо защото някакво мазно дупенце се прави на мъж от 7-я етаж, а когато слезе при нас се насра. Второ защото ми писна да се озъртам като гърмян заек откъде ще се появи някое дръгливо псе и ще захапе или мен или детето. Писна ми от помияри и от двата вида. От четириногите се отвратих преди години, когато моя приятелка в стремежа си да помогне на едно добиче, то я захапа за лицето. Писна ми кучета да серат по детските площадки редки лайна пълни с глисти. Писна ми да не мога да разходя собственото си куче, защото навсякъде дебнат изроди, които уж защитавали територия и се нахвърлят срещу Марта, която е 10 кила без да е пикала. Писна ми да ровят по боклуците и да разпиляват навсякъде найлонови пликчета. Писна ми да се страхувам къде играе сина ми и дали няма да пипне някоя кожна болест, тъй като преди него там е лежал помияр ( за сведение в нашия квартал те спят на пързалката и серат на детската площадка).
Писна ми и от наглите копеленца, които прокламират защитата на животните, но нито имат куче в къщи, нито пък някога са направили нещо, за да се намали популацията на бездомните животни. Такива лицемерчета заслужават да някой да им пръсне кухите кратуни.
Да не говоря, че останах като шокираната, когато разбрах че съседът ми отгоре, който редовно пребива бременната си жена, е полицай. Не че въпросната женица не й хлопа дъската, не пуши по две кутии цигари на ден( хвърляйки фасовете през терасата и падайки върху моето пране) и има нужда от медикаментозно лечение, но все пак чака бебе. Питам се в каква държава живеем и докога ще се налага да търпя подобни свинщини и пободни хора да са в ежедневието ми?!

Where exactly went normal men?

Where exactly went normal men? I wish I could find at least one, to be sure that they have not disappeared as the dinosaurs.
Ама, наистина ми се иска. Не е възможно навсякъде да виждам простотия и да слушам кой колко се е напил и каква кифла е е*ал. Някак се чувствам не на място в този свят, след като подобни неща отдавна не са в приоритетите и желанията ми.
Иска ми се да видя един индивид от мъжки пол, който е в състояние да говори членоразделно, без паразитни изрази и да знае да чете поне вестник. Бонуси към поведението - темите на разговор да не се заключават в обсъждане на посления мач, новата фолк дива и колко яки приятели има. Не съм чак толкова претенциозна, нали?
Ако пък някой познава подобно създание... ПАЗЕТЕ ГО!!! Изчезват вид са, дори митичен.

Миналото, си е... минало!

Преди няколко дни се наложи да намина през стария апартамент на родителите ми. Там тече бурен ремонт. Всичко е на вили и могили, пръстано в подреден безпорядък, присъщ на помещенията, в които не живее никой.
На земята, в прашен плик на незнайна марка магазини, скупчени като гълъби, стояха старите ми дневници. Първоначално се стъписах, че някой все още пази гъсто изписаните тефтери, нацвъкани с пищни лепенки и изрезки. Клекнах сковано пред тях и се зачудих, има ли смисъл да ги докосвам или ще е най-добре да бъдат безпаметно изхвърлени?!
Отдавна не поглеждам в лицето на миналото си. Не защото съжалявам за сторените дела. Не защото ме е страх, че ще прочета колко объркана съм била и преди. Просто не мога да се взра в очите на хора и моменти, които никога няма да се върнат, дори и за миг. С трепереща ръка, разбърках местата на дневниците. Само един по-малък, оставих на страна. Обикновената опаковка, с цветни страници ме заинтригува. Не си спомнях да съм писала в това джобно тефтерче. Не исках, а и не трябваше да чета, но го направих. Дати и часове изпълниха главата ми. Не беше дневник, не и какъвто очаквах. Срещу мен се блещеха подигравателно хиляди смс-и от един единствен човек. Седяща на земята, със свито сърце, шепнех обещания и клетви, дадени от друг. Колко красиво е било времето прекарано с него, колко обич лъхаше от всяка дума? Сълзите ми капеха по листата, защото преди толкова време, бях убила нещо чисто и свято, бях счупила на парчета едно мъжко сърце. Бях глупачка, с големи мечти и желания. Не можах да издържа да съм с него и без обяснения обърнах гръб. Той ме разбираше, знаеше какво точно искам и какво мисля, без да говорим. Хората завиждаха, опитваха се да ни скарат, но не тяхна е вината... а само моя. Понякога човек не осъзнава колко глупаво и нечестно е постъпил, след време е много късно за извинения.
Не пазя дори номера му, той ме мрази. Може би така и трябва. Когато някой те зареже без да каже "Сбогом" и без да поговорите поне веднъж как се стигна до раздяла, имаш право да го ненавиждаш. И все пак го потърсих в мрежата. Не за да искам прошка или да моля времето да се върне назад, а за да видя, че е истински, не плод на моето болно съзнание. Останах потресена в какво се е превърнал и се почувствах виновна. Може би без причина...
В очите ми все още има сълзи, все още ми е тежко. Не за него или за мен. Боли ме по онези времена, в които усмивката ми не слизаше от лицето и се държахме за ръце. Мъчно ми е за думите, които няма пак да чуя и за грозната раздяла. Не бих останала с него, дори да имах шанс да върна времето назад. Бих променила поведението си в последния ни ден заедно и бих обяснила защо си тръгвам.
Миналото си е минало и няма нужда да се ровим в него. Боли прекалено силно понякога и намразваме себе си, за постъпки потънали в прашно пликче на пода, в един апартамент събрал спомени - болезнени и никому ненужни.

Имам нужда от спешна ваканция

... ама наистина. Нещо тази зимна ваканция не я усетих изобщо. Исках толкова много неща да свърша, а не направих и една десета от заплануваното. Не успях да се наспя, не можах и един ред да напиша. Нито пък учих по "Българският Средновековен град", на теста, на който се изложих фатално и съкрушително. Не успях да направя перфектната вечеря за Бъдни вечер (не че си падам християнка, но все пак), а за Нова Година всичко беше просто такава трагедия, че се радвам че ми се махна от главата този ден.
Имах желание да прочета толкова много книги, че сега когато гледам гигантската купчина пред мен, се чудя коя по-точно да започна, защото всичките ми изглеждат еднакво привлекателни и сякаш ме теглят към себе си. Което ме наведе на мисълта, че не съм си купувала книга повече от два месеца и се чувствам достатъчно прецакана и зле финансово. Искаше ми се за коледен подарък да получа някоя книжка, от тези, които си бях набелязала, но се оказа, че така и не се намери някой, който да ми подари поне нещо... така че...
Всичко до тук прозвуча като едно голямо оплакване, ама какво да направя. Мъча се да се радвам на минималните неща, около мен и за сега не се справям особено добре.
Просто ми се иска да си почина от всичко и всички, с някоя хубава книжка в ръце и може би едно средно по цена, червено винце на масата...

PORN!!!

Може би трябва да започна с Честита Коледа... Е, да... ама не искам! Защото няма нищо весело в тези празници, поне за мен. Обраха колата два пъти пред блока, останахме без пари за подаръци, нещо съм фригидна откъм чувства, пък и вече ми е все едно.
Гледам порно по цял ден... ооо, не драги! Не е за това, което се върти в празничното ти съзнание. И на мен ми се иска да гледам порно по цял ден, от онова което ти се подмокрят гащичките и ти се иска едно здраво чукане. Аз гледам как е**т целия ни народ на голо, всеки Божи ден и се чудя къде живея по дяволите?!
Нека започна отначало. Може би защото ми се струпаха прекалено много неща на главата, нямам време да обърна внимание на себе си, но някак се усещам преебана в цялата работа. Защо оня противен дъртак ДЯДО КОЛЕДА или Дед ти Мароз не хване да ми подари нещо, което искам или си мечтая? Какво?! Не съм пък чак толкоз стара, мога и една свирка да му завъртя, ако е навит... вече ми е все едно! Писна ми да се разправям с издателства, издатели и коректори. Ай сиктир, бе педали надрусани! Да ви е честита Новата Година!!@! Искам да ме няма, искам да съм друга и да съм добре, а не изхабена и гнила отвътре. Вие сте виновни, и майната ви!!!! Писна ми от вашето ПОРНО! Искам смисъл, искам драма и може би мъничко ЛЮБОВ!

Любов от пръв поглед?!

Абе, много много не вярвам в тези работи. Аз съм си влюбчива по природа, бързо се вманиачавам по някого, после бързо разбирам че пак съм се прецакала. Не мога да се променя, колко пъти се опитвах... няма смисъл да обяснявам. Срещам някого, който се доближава до мечтата ми и ето че вече съм обсебена. Целия процес трае точно 10 дни, след което вече ми е минало и се налага да разбия нечии илюзии, за да се отърва от кашата, която сама съм създала. Схемата ми е толкова ясна, че направо думи нямам. Все по-често се отвращавам от себе си и се чудя кога ли ще се изсипе някое проклятие върху ми. Разделяла съм двойки, прецаквала съм и себе си не веднъж. Както казваше Сейтан: "Не си красива, но за сметка на това имаш чар, който направо те забива в земята". Не знам колко е прав, но се усещам че привличам само неподходящи типове.
Та както и да е... днес осъзнах ( моля без заблуждения, не ми е дошъл акъла), че пак съм си харесала някого... пък и по моя преценка и той не е безразличен. Вярно, няма нищо общо с това, което аз искам... но пък очите му ме убиват. Мразя кафявото, но тези са уникални. Няма никакви добавки към тялото си, което е странно предвид какво работи.
Не знам къде ми е акъла, не знам какво ми става... няма ли да се спра. Защо е това пръскане на сърчица наоколо? Дано да минат по-бързо тези 10 дни, защото в противен случай ще откача. А той е толкова сладък, особено когато се вгледа в мен, когато се усмихне или когато просто прояви внимание, различно от всички други. Мамка му, имам нужда от приятелка от женски пол... тези неща не са за нета. Така и не успях да намеря някой като мен с вагина. Толкова ли съм лоша, мамка му?!

400 страници?!?!

Понякога и аз не знам как ми тече мисълта. Едва вчера разбрах че съм написала 400 страници от книгата ми. А имам още толкова работа. Ако съм така многословна докъде ще му излезе края?! Може да чукна и 1000. Идеята ми беше за нещо кратичко, но ясно. Сега разбирам че ми харесва да съм в онази непозната страна, където не аз пиша героите, а те самички си се развиват чрез мен. Много е интересно и забавно как понякога имам една идея за някой, а в последствие се оказва че характерът на персонажа е изместен в неочакван за мен ръкав на психологичното здраве. Исках книгата да е забавна и развлекателна, а се оказа доста разширено издание на многото ми притеснения и въпроси относно действията на хората.
Все още не мога да повярвам... 400 страници, а за мен това е едва началото на цялата история. Непрекъснато ми хрумват разни идеи, разговори и дори стил на живот. Ха ха... егати!

Пиърсинг мания...

Така, повечето които ме познават знаят че имам навика да си причинявам болка (дали ще е душевна или физическа, няма разлика). Не съм само-мазо, по дяволите! Просто понякога искам да се променя,а това е съпътствано с доза болезнени изживявания.
По ушите си имам 12 дупки, които бяха пробити с пистолет. Сега реших, че искам пиърсинги. Купих си обеци и за сега успях да разширя цели шест дупки. Остават още толкова. Харесва ми как изглежда, харесва ми и че сама се оправям с абоката и болката. Мога да препоръчам на други откачалки да пазаруват и питат за съвет хората от "На тъмно". Вече имам известен опит с персонала там и мога да кажа че има едно доста възпитано момче, което е готово да помогне и да отговори за всички глупави питания, които имате. Не искам да правя реклама на магазина, те и без това си имат репутация, но определено се изненадах от желанието на пича там да удовлетвори всички капризи.
А освен ушите, имам желание да пробия и веждата си - поне два пъти....

Why are you so lonely?

Прегледах хиляди снимки, прегледах хиляди интервюта, материали, обложки и какво ли още не за Него... Sully Erna... и открих че и той е толкова самотен колко и аз самата се чувствам понякога...
Нека започна от началото на обърканите ми мисли. Забелязах че на някои снимки любимият ми вокал изглежда все едно светът му се е сринал, все едно е загубил смисъла на цялото лутане в този живот. Това ме накара да обърна нета, за да намеря поне една искрена усмивка, която да не е поза, която да е искрена и да личи вътрешното му щастие. Оказа се че не намерих нито една. Навсякъде изглежда толкова тъжен, толкова самотен и ненормално отегчен при среща с фенове. Не би ли трябвало да е доволен от живота си - прави каквото е мечтал цял живот, има хиляди жени, които искат да легнат с него (дори и за една нощ), цял свят го познава, въобще има каквото някой някога е искал. Но все пак лицето му е лишено от вътрешно щастие, сякаш нещо му липсва. Не съм се заглеждала в другите "звезди" и не зная дали и при тях е така, но ми е жал за Sully. Усмивката му изглежда толкова фалшива и толкова далечна, че сърцето ти самичко се изпълва със съжаление, въпреки че знаеш колко много материални облаги притежава въпросната личност. Възможно ли е да има толкова нещастни богаташи? Или просто липсата на правилната половинка в живота, те прави толкова съкрушен, въпреки че мечтите ти са реалност? Съжалявам го, без значение че много го харесвам. Не искам да съм на 42 и да съм толкова нещастна, толкова празна душевно. Не е редно когато си осъществил всичките си мечти, все още да си празен и посърнал, някак не е редно! И все пак аз продължавам да го харесвам, дори се надявам (моля се!) един ден на лицето му да се появи истинска усмивка, която да не е породена от това че разни папараци те снимат, усмивка, която идва дълбоко отвътре и не е изтръгната насила, за да заблуди останалите и да им създаде илюзорен образ на вечно веселата и щура рок-звезда. Не искам пародия на щастливи Холивудски персонажи, и те са хора мамка му! Просто ми е жал, че идеалът ми за мъж е толкова тъжна личност... някак това го прави равен с мен, а не ми се иска.

снимка: www.connect.it.com

Kill me, cause I'm stupid!

Е понякога ми се събира много, не знам как съм такъв ходещ проблем... за близките четири дни, поне три пъти щях да получа инфаркт... сега отново знам че съм направила егати глупостта и направо не знам какво да очаквам! Откачам, защото съм сигурна че може да ми се излеят егати лайната на главата. Чудя се понякога как мога да живея винаги така по ръба... аха да се преметна и оцелявам- после, разбира се правя нова свинщина... и пак отначало. Когато някой се опари, се замисля дали ще върши нови глупости, аз обаче не мисля- не мога да разбера толкова ли съм глупава или просто ми харесва да си вдигам сама адреналина (което не е никак здравословно)?! Надявам се да е първото, така поне ще имам основателна причина, не че ако харесвам да си качвам сама адреналина е нормално... Абе направо не знам. Искам вече да се умиря, цял живот правя идиотщини, чопля ги от кътчетата на объркания си мозък и ето че после ги изпълнявам с голям ентусиазъм... и аз не знам какво ми е? Искам да съм героиня на някой филм или книга, там винаги всичко се оправя или героя умира... няма такива средни работи. Такъв персонаж като мен е рядкост, то и в живота е нещо невъзможно. Не мога да измисля начин да си седна на задника и да спра да съм такава ненормалница... УЖАС!

STAY AWAY FROM ME!!!

Ако искаш нещо, ела и го кажи. Ако не искаш нищо-разкарай се, по дяволите. Какъв живот живея, какво се случва без аз да знам... къде отиде доверието, къде отиде нормата и границата? Знам че не съм мила и добра, знам че има хиляди причини да не съм тук и сега, но какво ми има че понякога е толкова сложно да ме разберат хората... не искам нищо-искам само разбиране и човешко отношение.
Махайте се , стойте далече от мен-писна ми от вас. Не ме разбирате, аз съм ви чужда. Искам да съм сама и да съм далече от тоя дребнав свят... искам хора с души, които могат да дават-не само да взимат. Искам да съм сред хора с различен поглед над нещата, искам нормални същества пред себе си-не ампутирани душевно болни съзнания... HELP ME... Имам нужда от рамо на което да поплача, имам нужда от някого на когото да се доверя за всичко, което обърках. Моля... Ако все пак има някой с неразрушено сърце, нека помогне. Аз вече нямам какво да губя!

Fuck, I don't care!!!

... и не е истина. Пука ми!!! Пука ми, защото не ме поглежда. Пука ми, защото бяхме, а сега не сме. Пука ми, когато изпитвам вътрешния ад. Пука ми, когато знам че е близо, но не достатъчно. Пука ми... и колкото ми да се заблуждавам, знам колко ме боли, знам колко е fucked up!
Да се опитам да започна от начало. Аз съм той, той е аз... откачено, нали? Ми то и аз съм откачена. Как да имам нещо, което е далечно? Как да се докосна до усмивката си? Егати, веселба! Дай ми дрога и ще я погълна, до край! Дай ми щастие и ще го прееба, яко! Дай ми пиене и няма да съм трезва, лошото е когато се напия от емоция. Как да сложа край, когато не е имало начало? Как да се накарам да спра, когато искам да продължавам до безкрай? Коя съм аз и какво искам? Къде съм и защо е толкова мрачно, къде е той по дяволите? Боже, Ад! И най-лошото е че сама си го създадох. Как е възможно да се поставиш сам в такава "комедия"? Чудя се дали да не отида да се прегледам, все пак! Дали не е зле да отида и да се гръмна? За какво живея и за какво се боря, писна ми да задавам все едни и същи въпроси и да не намирам смислени отговори. Искам да ме няма, искам само да спре да боли така жестоко... искам да е до мен, да съм до него!
Объркана работа, хем боли, хем сърби... хем ми е драго! Хем искам да ми е все едно. Непрекъснато си повтарям:" Стига, кучко! Той е далеч от теб, не само на години, но и на акъл. И аз не знам защо сте заедно!"... Сега вече всичко ми е все едно, сега ме боли повече от вчера, утре ще боли повече от днес - кръговрат на болката.
FUCK YOU, because I LOVE YOU! Това е, а аз отивам да се напия за кой ли път с цел да забравя колко е болезнено и как ме е забравил...

ОБИЧ ЗА ОБИЧ
Евтим Евтимов



Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.





Развълнува ме ужасно много, направо място не можех да си намеря, когато го прочетох. За това реших да го споделя... уникално е.

No comment... и все пак.

" ... и не е защото всеки път щом го видя откачам, не разбираш, нали? Няма смисъл да вдигаш рамене, ясно ми е. Търся го непрекъснато. Не видя ли сините му очи, не мога да се усмихна. Оглеждам се през десет минути дали няма да се покаже иззад ъгъла. Като някакъв странен наркотик, е... хем е забранено, хем го искам прекалено силно. Не да го докосвам, не да говоря с него... просто искам да е около мен. Толкова ли е страшно? Да, права си. Положението е много зле. Кажи ми какво да направя, не мога да влияя на чувствата си. Как да заповядам на съзнанието си да отхвърли идеята за него? Не мога!!! Не мога да спра да го търся, не разбираш ли че нищо не правя. Само го гледам, нищо повече. Дори не се осмелявам да го докосвам... а той май иска точно това. Най-ужасното е че той също ме търси. Или може би се вманиачавам? Не, изчакай да ти кажа... преди училище идва при мен, първо на мен казва "здрасти". Гледа от колата си право в моите очи, махва първо на мен, преди да е слязъл още. Ако приятелите му са на другия край на площадката, идва първо при мен, после при тях. Когато не го слушам се ядосва. Кажи това какво е... луда съм, нали? Да, благодаря. Не знам и аз какво е. Да, права си, това какво чувства той не е от значение. Ако изпитва същото, което аз към него, ще стане още по-зле. Направо е откачено. И въпреки всичко, не мога да спра да мечтая. Да съм с него... да, бе... знам мамка му шибана. Знам. И какво? Никога не съм направила нещо нередно, нали? Не съм му казала какво изпитвам, не съм го докосвала. Тогава? Разбирам те, а ти дали ме разбираш? Харесвам момче по-малко с 12 години от мен. Как очакваш да се чувствам? Да, на теб ти е лесно, нали си имаш мъж. Мамка му, Мира. Не мога да спра да искам само да го виждам, без него денят е пуст. Разбирам прекрасно, че това е загубена кауза. Аз съм далеч от неговия свят, така както той от моя. Мога само да се надявам че всичко ще отмине, моля се да стане така..."


Нямам какво да добавя, освен че останах шокирана. Не знаех какъв съвет да дам, все пак съм мъжка майка. Жал ми е за нея... определено. Но понякога се питам има ли значение възрастта, ако любовта те халоса по главата? Май най-добре в такива случаи е просто да оставим всичко да отмине... а ако все пак чувствата се засилят?

Ако имах клонинг...

... щеше да ми е много, по-лесно да пиша тук. Понякога напълно забравям за блога си. Тъй или иначе цялата ми енергия отива в новата ми книга. Ден и нощ съм с едни и същи герои и ми е адски трудно, за разнообразие да пиша и тук. Нямам сили, направо. Стресирам мозъчните си клетки с нови групи, някои просто добре забравени, други току открити. Оказа се че съм музикален помияр. В playlist-а ми, в пословичния youTube има всякакви идиотщини. Открията на седмицата ми са Orgy, Dope, Audioslave и Incubus. Последните две ме докарват до лудост (в добрият смисъл). На фона на някои от песните съм толкова продуктивна, че не смогвам да записвам бягащите мисли.
Трябваха ми няколко желаещи да прочетат пасажи от творението ми... оказа се трудна задача. Не всеки харесва хард фентъзи. Дето се вика, дреме ми. Нали го пиша най-вече за себе си. Ако успея да продам няколко копия, добре дошло.
Мда, колкото и да се напъвам, личи че не ми е до писане. Искаше ми се да се отчета тук, да се види че не съм умряла още, ако някого му пука,въобще! Отивам да се боря с трудните пасажи, оставени за "после", докато Chris Cornell моли някои да му покаже как се живее... да му имам проблемите, пък на тоя красавец!

"Inside" by S.H. Ruthless

..."Не знам как са се запознали.Не знам как е започнало.Той ми каза,че се е влюбил в нея,още преди да я види.Само знам,че от деня,в който се срещнаха,не ги видях разделени.Тя го обичаше точно толкова колкото и той.
Ходеха заедно в Кафенето,поръчваха едно и също,говореха един през друг,но никога не губеха смисъла на разговора.Никога не спореха,никога не се караха...Никога не ги видях тъжни или умислени.Радваха се на всяка секунда заедно и не пропускаха миговете да отлетят безвъзвратно.
Майка й не го харесваше,бил по-голям от нея,занимавал се със странни неща,не учел.Той нямаше родители.Живееше сам в един апартамент,точно над Кафенето.Стените му бяха изрисувани с толкова неща,че понякога окото трудно различаваше отделните картини.Книгите бяха разхвърляни по земята,отворени на непрочетени страници.Нямаше ред,нямаше смисъл,но тук и двамата живееха истински.
Когато тя му ходеше на гости,той и свиреше на китарата си.Незапомнени песни,без думи или водеща мелодия,просто ноти облечени в любов.
Видях я за първи път през един есенен ден.Двамата крачеха усмихнати и прегърнати през тясната уличка,и слушаха някаква песен.Спряха се на една сергия на изоставения пазар и дълго се целуваха.Когато стигнах до тях,приятелят ми се стресна.
-Здравей,Мики.-поздравих го аз.
-Ей,приятелю,къде се губиш?Чакай да те запозная.Това е Миша,сродната ми душа.Миша,това е приятелят ми от детинство-Кико.С него сме като братя.
Очароваха ме очите й,сини като лазур и сякаш потъвах в тях.Усмивката й бе,като на ангел.Косата й беше черна и права,прилежно прибрана с червена панделка.Протегна ръка към мен.
-Здравей,Кико.Радвам се да се запозная с един приятел на Мики.До сега все аз го представям.
-Виж,приятелю,бързаме сега,но ще се видим друг ден,нали?.
Не можех да отговоря,гледах я и не можех дори да си поема дъх.Разбрах защо е толкова обсебен моя скъп на сърцето,приятел.
По нататъшните ми срещи с тях двамата,бяха очарователни.Тя говореше за неща,които толкова млада дама не би могла да знае.Смееше се на глупавите мъжки шеги и с удоволствие вършеше всичко,за да угоди на Мики.Той я боготвореше,не даваше и косъм да падне от главата й.Така и не заподозря,обаче,защо все по-често предпочитах компанията им.
Успях за кратко да я спечеля.Тя мислеше че съм неин приятел,точно както и на Мики.
Станах неин довереник и пазител на най-съкровените и тайни.Споделяше с мен всичко,което мислеше и чувстваше.Разбрах,че двамата с Мики не са имали сексуален контакт и това до някъде ме учуди и окуражи.Запозна ме с майка си,която ме хареса още от първия миг.Последната споделяше с мен,на срещите ни,за които Миша не подозираше,колко много се притеснява за дъщеря си и колко ненавижда онзи нехранимайко Мики.Колко по-добре би било,ако Миша си намерела някой приятен младеж като мен,с когото да може да се развива емоционално и дори професионално.Колко добре ми действаха такива думи,даваха ми сили да продължа да се надявам,че един ден момичето с червената панделка ще бъде моя.
А през това време двамата влюбени не можеха един без друг.Ако не се видеха поне два пъти на ден,Миша плачеше безутешно,а Мики беше като звяр в клетка.Контролът на майката на Миша ставаше все по-свиреп и понякога се налагаше да бяга от дома си,за да се види с приятеля ми.Всяка тяхна среща аз следях.Колко красиви бяха двамата,когато тя плачеше на рамото му от щастие че са заедно,а той я целуваше нежно по челото и устните.Как внимателно избърсваше сълзите й с устни и галеше косата й.Такава любов не се виждаше всеки ден,не всеки беше способен да обича по този величествен и безкористен начин.
Дойде денят,в който чух една лоша новина.Миша беше решила да се отдаде на Мики.Сърцето ми се сви и щях да припадна.Опитах се с глупави аргументи да я разубедя,но пламъкът в очите й така и не угасна.Сподели ми кога и как е решила да стане и само това ме утеши.
Знаех какво да правя.Обадих се на майка й и веднага й разказах каквото бях научил.Тя каза,че ще се заеме,а аз намерих прекрасно място с гледка към апартамента на Мики.
Дойде уреченото време.Тя пристигна у тях и го целуна страстно.Знаех,че няма да размисли въпреки всичките думи,които й казах.
Настаниха се в хола и приказваха известно време.После Миша бавно почна да се съблича.Той я галеше навсякъде,целуваше я нежно и ненаситно.Докосваше бледата й кожа,сякаш беше реликва.Тя притеснено се отърваваше от дрехите помежду им.Сложи я да легне на пода и притисна с тялото си нейното.Извиваха се в наслада,откриваха себе си и пак се завръщаха към другия.Устните им шепнеха неразбираеми за мен слова,телата им играеха най-старата игра в нашия пошъл и зъл свят.Този акт не бе само физически,духовните им страни също се бяха вкусили.Питах се дали има други като тях двамата и дали ако се разделят по незнайна причина,ще могат да обичат друг така?Дали любовта им ще е трайна и неразрушима като времето,и дали някога ще се наситят един на друг?
Лежаха вплетени един в друг,когато тя скочи и започна да се облича.Той също последва примера й.Отидоха до вратата и знаех,че трябва бързо да се примъкна до там.В гръб видях майка й...беше закъсняла.Дочувах разговора им.
-...и какво си мислиш,че правиш тук,мила дъще?
-Мамо,успокой се,само си говорехме.Не съм направила нищо,за което да съжалявам.Моля те,тръгни си.Ще говорим като се прибера.-с тези думи Миша затръшна вратата.
Скрих се,за да не ме види майка й и се долепих по вратата им,за да чуя още от разговора с Мики.
-Обичам те,красавице моя.Знам че един ден ще бъдеш до мен и никога няма да се разделяме вече,но сега трябва да се прибереш и да говориш с майка си.Тя ще разбере,тя също е жена и е обичала,зная го.
-Не,мили,не...тя е с каменно сърце.Някой я настройва срещу нашата любов,някой шепне отровни думи в ушите й...а черното й сърце само това чака.Моля те,не ме отпращай,нека остана.
-Аз не мога да разделя майката от детето й,знаеш.Опитай се да промениш впечатленията й.Ако не можеш,тогава ще го мислим.-дочувах плача й и може би това ме разстрои най-много.За първи път я чувах как плаче от мъка.Тогава се запитах дали това,което тая в сърцето си към нея,е обич или е ужасния егоизъм,така характерен за мен.
Скрих се бързо,за да не ме види тя и се прибрах.
Не ги видях в следващите два дни.На третия,Миша ми се обади.Ридаеше и питаше къде е Мики.Знаеше,че имам ключ от апартамента му и ме молеше да се срещнем там,за да види дали нещо не му се е случило.Съгласих се,без да знам защо.
Когато я видях,обаче сърцето ми се сви от мъка.Онова красиво момиче с червената панделка,сега стоеше пред мен с тъмни кръгове под очите и разчорлени коси.
Обезумяла от мъка тя не знаеше как да формулира страха и отчаянието си.
Качихме се в апартамента,но Мики не беше там.Всичките му вещи си бяха по местата,доколкото имаха такива,но той не беше там.Посърнала и нещастна,тя ме помоли като неин най-добър приятел да я придружа до Кафенето.Там също нямаше и следа от Мики.
Виждах болката в очите й,страха и безмилостния копнеж това да не е истина,я задушаваше.Опряла лице на рамото ми,тя плачеше и проклинаше всички в този безскрупулен свят.Оглеждаше се за любимия,тичаше до познатите места,докосваше с ръка там където бе стоя или седял той,но без резултат.Очите й,сини и големи,се местеха от място на място,от човек на човек.Болката бе заседнала в гърлото й и не й даваше дори да плаче както иска.Поглеждаше ме,понякога с молба,понякога,обаче не ме виждаше.Гледаше право през мен и се усмихваше на нещо далечно и нереално.Светът за нея вече беше пуст.В мига когато разбра,че Мики го няма,тя загуби всичко,загуби себе си.И тогава рабрах отговора на въпроса си-тя никога нямаше да обича друг,никога нямаше да прежали или забрави онзи младеж с черните очи и кестенява коса,който бе първия й мъж.Никога нямаше да се отдаде така на друг,никой друг,никога нямаше да докосне отново душата й.
Виждайки я такава,се запитах дали това съм целял.Така ли трябваше да свърши тази красива любов и нямаше ли кой да ме спре?Опитвах се да се самозалъжа,че не аз съм виновен,че не заради мен е изчезнал Мики,но не можех.Прегръщах така мечтаното момиче,но вече в сърцето ми нямаше любов,а само пепел и ужасна тъга."...

"Inside" by S.H.Ruthless

Годишнина...?

За втора поредна година ми се случва да забравя,че с Димитър имаме годишнина от сватбата.А уж преди 5 дни си спомних и помних до онзи ден.Когато вчера сутринта се чухме,адски се изненадах като ми каза:"Честито г-жо Митева"."К'во честито,бе?Да не сме спечелили от тотото?" питам аз със надежда във гласа..."Не,мило,имаме годишнина.
Вече 5 години сме женени"."Ааа,това ли,знаеш ли как ми изкара акъла,мислех че някаква награда сме спечелили".
Мда,вече пет години живея с един и същи човек,общо взето доста е странно.Винаги съм мислела че няма да се омъжа,но не стига че го направих,ами и беше много рано(?).Не ми се иска да казвам,че съм безумно щастлива или че съм безумно влюбена...винаги в една връзка има моменти на обич и моменти на разочарования.Не мога да кажа кои са повечето при нас,но щом сме все още заедно,явно има за какво да сме хванем.Не мога да кажа,че съм удовлетворена от живота си,винаги съм искала максимума от себе си и има още много неща,които мога и ще свърша.На първо време смятам да издадем с баща ми още една книга(специализирана литература) и може би ще завърша един проект,по който работя от години.да не говорим,че имам безценни идеи за още две книги(от развлекателния жанр)...така че след 5 години семеен живот не бих казала че съм осъществила мечтите си дори и на половина.Огромен плюс е,че половинката ми ме подкрепя във всяка една глупост,която подхвана и всеки път страда с мен,когато Великите ми идеи не се получат.Може би това е любовта...не знам...а и май не ме интересува.

Снимка: www.jaipurhelp.com

Hugh Jackman and "Wolverine"

Гледах наскоро всички филми от поредицата "X-men",включително и четвъртата посветена на Върколака.Останах много разочарована от третата.Не очаквах Екзавие да умре така глупаво или пък Магнето да стане обикновен пенсионер,който играе шах.Тъй като не съм имала прекрасната възможност да прочета комиксите и на идея си нямам как се развива действието там,но съм гледала част от анимациите и там нещата не са така глуповати.Освен хубави ефекти,на филма му липсва интересен и може би по-простичък сюжет.Може би очаквах нещо различно.Очаквах нещата да са съсредоточени върху историята на Логан,да разберем подробности около живота му като мутант преди великата промяна,но това беше наръчкано още докато надписите в началото вървяха.Всъщност очаквах нещо в стила на Marvel,нещо като "Iron man" или "Hulk",но не би.Всичко във филма е такава каша и боза,че ми прилича на турски сериал.Ясно е че трябва да има умряло гадже,за да може Върколака да се озлоби,но така и не разбрахме откъде произтича първоначалния му гняв към вселената.Да не говорим колко епизодично и тъповато беше представен Гамбит.Толкова се разочаровах,че едва не спрях филма.

За "X-men Origins:Wolverine" мога да кажа че освен очарованието на Хю Джакман и екшън сцените,няма нищо друго за което да се хванеш.Ето една интересна статия за филма,"X-men"която подкрепям с две ръце.
Интересното е,на кого му е хрумнало точно Джакман да играе Wolverine,но е уцелил в десетката(поне според женската аудитория).Гледала съм няколко филма с въпросния актьор и не съм оставала с кой знае какви впечатления.Хареса ми в "Парола:Риба-меч" и "Ван Хелзинг",но никъде другаде.Пък и си избира доста зализани прически...Доколкото ми е известно Джакман играе по-скоро в драми и тук-таме в някоя комедия,но в образа на "Marvel"-овия Върколак направо ме изуми.Както се казва:"Припиках ъглите у нас".Не знам защо до сега е играл само лигави роли,при положение че го бива като гневен пич?!

Общо взето мога да кажа,че ако не харесвате актьорите и здравия екшън,с чиста съвест можете да не си губите времето с "X-men".Няма да намерите нищо вълнуващо или запленително в сценария и сюжетната линия.Но пък аз лично бих го гледала пак,само заради Джакман :) ...
Ето и малко инфо за актьора Хю Джакман - на български;
Hugh Jackman и на английски,разбира се.

А това е историята на Wolverine от комиксите Marvel.

Снимки: http://www.aceshowbiz.com/

Ч.Р.Д. ,мила мамо!

Ха,егати щуротията.Все още не мога да го проумея.Кога майка ми стана толкова голяма и как толкова бързо дойде деня,в който ще "чукне" половин век.Още помня,сякаш беше вчера,как ходехме в "Примавера"-та да се тъпчем след училище или как ходехме до "Макдоналдс" и си купувахме по 5-6 детски менюта...ами когато си купувахме преоценени книжки от "Славейков",или ходехме да обядваме в "Каруцата" и винаги мама дояждаше всичко...ами когато и правехме нес-кафе и моето винаги приличаше на нещо повърнато,а на мама беше страхотно,с гъста пяна и много захар.И колко беше забавно да ходим по магазините и да се гледаме с часове в огледалата.Ами как купувахме плюшени играчни на килограм...и как весело си клюкарствахме за глупави колежки и откачени съученички.Избирахме си заедно козметиката и се при смихме една на друга колко грозно ни седи ново червило или как фатално сме се оринали от новия крем.През повечето време майка ми беше приятелка,с която можеш да споделиш глупости без да го разтръби на целия отбор или да поискаш съвет,за който не пише в никоя книга или сайт.Все хубави спомени,които не ми се струват толкова далечни,а са се случили преди много време.
Да,понякога се карахме,понякога не си говорехме,но всеки път се правехме че нищо не е станало и карахме нататък.
Може би съм пораснала и вече е малко по-различно,но все още знам,че имам една малко поостаряла дружка,на която мога да се оплача и на която мога да се похваля.
Благодаря ти мамо,че те има и въпреки всички глупости,ме обичаш.Извинявай мамо,че бях такова говедо и че не си признавам когато се оакам пред теб.
Честит Рожден Ден,мамо!Дано не се промениш и дано да сме още много време заедно,защото без теб е мрачно и тъжно,защото без теб нямам упора и приятел.

Хомеопатия и билкови чайове

Да,малко странно е да пиша за таквиз ми ти неща,но се оказа че все пак ми стана любопитно.Ако някой все още не е разбрал,се интересувам болезнено от медицина и винаги съм мечтала да стана лекар.Тъй като съм "скарана" с химията,този ми блян остана в миналото.Но все още чета медицински статии,лекувам се успешно и сама,и всеки път изненадвам личния си лекар с находчиви лекарствени програми.Да,понякога мечтата на човека се превръща в мания.Имам хиляди случки,в които хората остават с впечатлението,че съм практикуващ лекар и дори са ме питали къде работя.Много забавно ми става,когато им отговарям,че всъщност се занимавам с нещо далеч по-ненормално и медицината ми е само хоби.Случвало ми се е,приятелка да си мисли,че лъжа,че съм археолог,само и само,за да не ме занимават с прегледи.
Понякога се лаская,понякога пък ми става гадно,че хората остават разочаровани,мислейки си че историята е само суха материя и че само некадърни глупаци,с лабилна психика се занимават с нея.
Но да се върнем на темата,която е една нова територия в съвременното природолечение.Всеки знае,че бабините трънки понякога са много по-резултатни от скъпите и с редица странични (д-)ефекти лекарствени продукти пръснати из фармацевтичните дебри.Има хиляди докторантури на различни лекари от цял свят,както и редица научни публикации в защита на природолечението.За това няма смисъл да се впускам в непрофесионални квалификации и непремерени изказвания.Идеята е,че с хомеопатични продукти можеш да се излекуваш успешно от елементарна настинка(а и от много сериозно заболяване) за далеч по-малко пари,а и като избегнеш да натовариш и организма си с ненужни съставки.Надявам се да не ме разберете погрешно,не се опитвам да омаловажа напредъка на съвременните лекарства и продуктивността на определени умове,в също така определени биологични сфери.Но се оказва че понякога можеш да си спестиш натрупването на ненужни оцветители в организма(това е най-малкото) и да се простиш със сополивия си нос.
Хомеопатията е една необятна територия,с много възможности и перспективи.Единствения минус е,че в България все още няма достатъчно хомеопати с практика и нужното образование.
За всички заинтересовани ще публикувам един сайт,от който останах очарована.Има достатъчно информация за всичко.
Българска медицинска хомеопатична организация
Общо взето в сайта се дзверих поне седмица,докато изчета всичко,което ме заинтригува.Оказва се че повечето продукти са извлеци от заобикалящите ни треви и рядко животни и спомагат за излекуването на повечето ни познати болести.
За билковите чайчета мога да говоря много,аз лично съм пристрастена към тях и в момента имам в личната си колекция повече от 30 вида.Някои се използват ежедневно,други са за определени оплаквания.Смея да твърдя че в много случаи съм била доволна от лечението само с билкови отвари.Но разбира се,пак повтарям това не е панацея.Както билките,така и хомеопатията трябва да се приемат само след консултация с лекар(най-малкото за да има кого да напсувате или на кого да благодарите след (не-)успешно лечение).
Искаше ми се тази публикация да е препратка към корените ни отпреди откриването на антибиотиците,искаше ми се да покажа,че едно време хората са били наясно какво е жълт кантарион и за какво се използва той,но като че ли не ми се получи много-много.Исках да споделя с някого,че все пак можем да разчитаме на опита на баба си и че не е зле да я чуваме какви ги говори,когато й се оплакваме.Ето един прекрасен сайт за значението на повечето билки,които познаваме Описание и употреба на билките.
Дано поне малко да съм успяла да ви накарам да се замислите за здравето си и поне малко да ви е било интересно.

"Сблъсък" Стивън Кинг

Отдавна се канех да пиша за тази книга.Обикновено не се ангажирам да пиша диарични слова за голям автор,най-малкото защото не съм аз тази,която да прави литературен разбор на човек,който си изкарва хляба с книгите си...но все някога е време да престъпя принципите си.
За огромно мое съжаление все не ми отава време за някоя сериозна книга и се задоволявам с мизерни авторчета,с творчество сведено до минимум.Тъй като любимият ми татко работи в близост до Столична Библиотека и има служебна карта за там,го помолих за пореден път да ми избере някоя книга.Човекът винаги се старае да ми хареса нещо хубаво и ми дава книгата със страх в очите.Когато ми донесе "Сблъсък" си казах:"Аман от тоя Стивън Кинг.Тате няма грам въображение".Приех книгата и я заметнах на бюрото.Няколко дни се чудех дали да започна с четенето,но все си намирах някоя интересна статия по медицина и отлагах.Оказа се че съм била голяма глупачка.
В началото на книгата се започва с редовните за автора разтегнати обяснения за главните герои.Досадата ми растеше с всяка изчетена страница.И тамън да я захвърля и да се оплача на тате че пак ме е прецакал,нещо стана.Действието ме завладя точно за една страница.
Вирус изпуснат от Американска секретна база завладява всеки до когото се докопа.Проектът "Синева" е строго секретен и военните успяват почти до края да замазват очите на мирно измиращото население.Оказва се обаче,че има резистентни към "Капитан Трипс".Въпреки изследванията,на които е подложен един от главните герои,така и не се разбира защо той не се заразява,въпреки че дори го инжектират с вируса.Оцелелите са като пощурели,опитват се да запазят живота си,грабейки от магазини и трупове,безнаказано.
Няма да разказвам повече подробности,но книгата се оказа просто уникална.Прекрасно е описано колко глупави могат да бъдат хората в стремежа си да оцелеят.Колко лесно сме манипулируеми и колко лесно се навиваме сами.Книгата е прекрасно олицетворение на мизерното съществуване на по-голямата част от населението и на факта,че само когато сме притиснати в ъгъла,като плъхове,можем да направим невъзможни неща,не само за себе си,но и за друго същество.
Сега съм се захванала с друга подобна книга(като сюжет,не и като жанр)."Щамът Андромеда" на Майкъл Крайтън.Щом я свърша ще постна нещо и за нея,вярвайте има какво.

Стана ми драго

Днес ми се случи нещо много хубаво.Проверявайки си глупавата поща,намерих писъмце,което ме развълнува.Не си и бях помисляла,че Morrt може да се сети за мен.Искаше ми се да напиша нещо красиво и мило,но всъщност не мога да си опиша емоцията.Нещо средно между салата от ролца от раци и "Immune" на Godsmack.Нещо като чаша ароматно кафе и спокойствието на тихата стая.Като топъл душ и аромата на любимия ми парфюм.Почувствах се леко нереално и се усмихнах искрено(нещо доста рядко).
Не ми се пишат тривиални неща(дококото нещо може да е тривиално),не искам да си развалям еуфоричното настроение и определено не ми се споделя нищо повече.
Мерси,morrt,поне днес ще съм усмихната.

Ан Райс и мизерната ни столица

Пу майка му д*еба и смотания мизерен град.Леле,как го мразя,просто не знам как да се изразя.Бях три седмици в Добрич и като се прибрах се чувствах като утайка в канавка.Много ме е яд на всички катилообразни в тъпата ми столица.Родена съм тук,но никога не съм харесвала града.Имам чувството че живея в дупка на порове.Движение,крясъци,псувни и похабени нерви.Как да не ти се иска да си прережеш вените,ритуално при това?!
Все по често чета книги и не поглеждам навън,а когато трябва-ми се повръща.Сега чета Ан Райс-"Пандора" и се насирам от кеф.Въпросната авторка я открих съвсем скоро и то с една от най-хубавите й книги"Вещиците".Прочетох и двете книги за 8 дни,при все че съм имала само по няколко часа на ден.Но смятам да й отделя по-специално внимание след като прочета и "Вампирът Виторио".Така ще съм добила повече впечатления за творчеството й.Харесва ми това,че е преплела действителната световна история с фантастичните й измислици.
Е,аз отивам да си тровя нервите с уродите,гордо наречени 'Софиянци" и да се разтапям с книжката после.

Pure morning

Събуждам се отново възбудена,с объркано съзнание.Съня ми още лепне по клепачите и се чудя защо пак съм сънувала бившото си гадже.Стомахът ми е свит на топка,главата ми бучи.Мъжът ми пак го няма в леглото,а аз съм във фаза:"Коя съм и къде съм?".Ставам с присъщата бързина на умрял кон,оглеждам се и усещам каква "прекрасна" утрин е тая.
Отивам в банята и о,ужас...някакъв урод стои и ме гледа от огледалото.Кога пораснах толкова,че да не мога да се позная сутрин?Усмихвам се кисело и се почесвам по задника.Навън вали проливен дъжд,а пък на мен ми е малко весело.Не заради съня,не заради това че пак съм се закръглила,а защото се надявам че след дъжда пак ще има слънце.
Да,пак нямам кафе и се обличаме с малкия да излезем.Понякога се чудя дали пък няма висша сила,която се опитва да ми скапе деня?Дали пък не съм от онези,при които дъждовните дни са повече?И въпреки че дъжда ме шиба по лицето,и вятъра ми брули ушите се усмихвам.Не защото обичам да ме вали,не защото съм особено щастлива,а защото знам че утре ще е слънчево не само навън,но и в душата ми.
И ако някой ме попита откъде го извадих тоя проклет оптимизъм,ще му отговоря много откровено-не знам.Може би ми писна да гледам на света като на помийна яма.Може би всичко е в нагласата.И докато си правя кафе се сещам ,че все пак съм на 23 и може би тепърва има да се смея и плача и въобще не е разумно да си хабя сълзите за неща,които са толкова дребни,че повечето хора,дори не ги виждат.
Да,определено знам че утре ще е слънчев ден.А днешния ли?Ами мисля просто да го преживея възможно най-добре.

Де да знам...

Вятърът ми свири между ушите,погледа ми е присвит-свети ми слънцето,походката ми е като на пребит евнух,а косата-гнездо на свраки.Мразя да се реша,мразя да ме гледат втренчено докато си поръчвам кафе,мразя да ме питат откъде съм си взела поредния камуфлаж.Отегчена съм от стъписаните погледи на останалите майки,че мога да балансирам с пълна бирена бутилка и да ритам топка,без да разлея и капка.Отегчена съм от тъпи подмятания,че 3/4-те широки гащи са само за мъже,пък аз трябва да си харесам клинче в розово.Омръзна ми да ме смятат за откачена,когато вървим с малкия и пеем песнички на S.O.A.D вместо за Ян Бибиян.Да,опитах се да се впиша в средата на разтреперани майчици,опитах се да нося "модерни" дънки(демек влизат ти в дупето и не можеш да се почешеш тайно през джоба по бедрото),опитах се да се държа прилично,стараех се да не изтърся глупост като:"Да,бе,ама знаеш ли че аз не мия чинии и не готвя...а не,нямам домашна помощница-имам си мъж.".Много усилия ми коства и да не говоря за татуировки,коли,оръжие,музика от "по-странния" вид и разни бързи рецепти за оцеляване на майка с дете при екстремални условия(на разходка в планината посред люта зима,например).Да,наистина аз не съм като останалите мили маминки,които извеждат децата си на 20 градусова жега с две блузи и зимно яке(на такива температури сме по къс ръкав),които не позволяват на децата си да джапат в локвите,които забраняват притежанието на домашен любимец(какво остава за спане с него),които странят от по-големите деца,за да не бутнат случайно милинкото им детенце(няма да развивам теорията за това,колко бързо едните се приспособяват към другите и колко им е забавно заедно).

Де да знам може пък и аз да съм откачената...но пък се питам няма ли поне една друга жена като мен,с която да мога да изляза и да бъда себе си???

...ъхъм...

Е,мечтата ми за кане не се сбъдна,не можах да прекарам празниците както ми се искаше,но пък малкия си намери невероятна компания с която да излизаме и да се забавляваме.Да,децата са много по-големи,да,говорят нецензурни глупости,да,кефят се да се правят на маймуни,но пък имат повече акъл отколкото двегодишния Калоян,който ми лази по нервите вече 2 месеца.Малчо се учи на много повече неща,започва да говори с цели изречения(повече от 3 думи),учи се да рита топка,а не да бяга хаотично около нея,учи се да се бие,когато го нападат и да се защитава.Общо взето се радвам,че има деца,които се отнасят с такова внимание и желание към много по-малко дете от тях.Утре ще взема фотоапарата и ще се опитам да ги снимам,докато се лигавят всички.Много е забавно,не само за Митко,но и за мен.
Понякога си мисля че е по-добре да комуникирам с деца,отколкото с възрастни.Поне при тях няма лицемерие,лъжи и пошлотия.

Кане Корсо Италиано

Мда,вече втора седмица съм под напрежение.Сънувам само едно и също и всеки път,когато се събудя се разочаровам.
Сънят ми е много интересен.Получавам за рождения си ден куче.Но не като всички останали зверове.Този е голям,сиво-син,със огромни сини очи.С изрязани уши и провиснали бърни.Изглежда внушително и същевременно толкова мил.Козината му е мека като кадифе,главата е тежка и масивна,лапите са големи,но нежни.Е,това е моя блян-звярът се нарича Кане Корсо Италиано.
Влюбена съм до полуда в тези животни и ако успея да отида до Добрич след около 2 седмици,ще се прибера вкъщи с един малък такъв звяр.
Общо взето съм изчела огромно количество инфо за тези прекрасни кучета,изръшках де що имаше в нета,а и не само.Четох на френски,руски,английски и сръбски(само тези езици знам,иначе можеше и още да чета.Пустия му испански много ме затрудни,но успях да намеря човек,който ми преведе няколко статии(не мога да се доверя на автоматичните преводачи,огромни глупости на търкала ми излизат).Главата ми гръмна,но сега съм подготвена психически,физически и емоционално за звяра.
Ако някой пита какво ще стане с Брика,ще му отвърна кротко-ми нищо.Ще си живуркам с дете и две кученца,к'во лошо има.
И тъй,стискайте палци да мога да отида до Добрич,защото там ме чака моето малко бебе-кане.

Ето малко снимки на Кане Корсо.Снимките не са мои,вземани са от тук!
Повече инфо за породата тук.

Тъжно ми е.

Понякога се чудя защо съм такава глупачка.Кой ми каза,че когато имаш собствено семейство всичко ще е като по американските филми?Кой ми каза,че трябва да обичам мъжа до себе си така както съм го обичала в началото?Кой каза че нямам нужда от собствен живот,от мои приятели и от мои интереси?Тъжно ми е че съм такава тъпачка,щом повярвах на себе си,че е правилно да се омъжа.Тъжно ми е че пропускам толкова много,защото реших че вече съм Голяма.Опитвах се да се залъгвам,опитвах се да казвам че ми е трудно,защото аз съм причината,опитах се да забравя онзи,но все гледам телефона-дали пък не се е сетил за мен?Дали все още ме обича,дали ще ме иска до него?Глупости...нали?
Тъжно ми е и все по-често плача-пред компютъра,в банята или сама в леглото.Тъжно ми е и се чудя дали пък не мога да си взема сина и да се махна,някъде далеч.Но ми е жал за кучето,явно ще го взема с мен.И какво става-една объркана жена,със сина си и безумно болното си куче търсят любовта...някъде там все трябва да има някой,който може да ни обича.Нищо че съм толкова емоционална,нищо че малкия е терминатор,нищо че кучето е зле...не е възможно да няма някой,нали?И докато пиша,не виждам екрана...защото плача и ми става все по-тъжно.Възможно ли е човек,толкова да се прецака сам,че да не вижда смисъл в нищо?Възможно ли е да е направил фатална грешка,да я осъзнава и да не може да направи нищо.
Тъжно ми е,че се чувствам като плъх в капан-знам че гръбнакът ми е счупен,но се опитвам да се измъкна.
Той все така не се обажда,все така ми е тъжно и се питам защо по дяволите живея...има ли смисъл да продължавам,щом все така ще ме боли?

Valentine's day???

Кой каза че трябва да се чувстваш обичан и желан на днешния ден?Кой каза е трябва да си усмихнат и да не ти се плаче?

От известно време забелязвам,че Димитър никога не се сеща за празниците,които ни свързват.Забрави за годишнината от сватбата ни и дори беше наряд на този ден.Забрави за "Деня,в който се запознахме".Забрави и за днешния ден.

Понякога се чувствам сама и отегчена да повтарям че за мен е важно да се сеща за тези неща.Понякога се чувствам стара и изморена от всички небивалици около мен.Понякога ми е тъжно,че свързах живота си с човек,на когото не му пука за нищо освен за компютъра и телефона му.

Тъжно ми става,че няма капка романтика в него(да не излезе така че искам вечеря на свещи на фона на "Романтични балади на всички времена").Тъжно ми е че съм на 23,а ме третират като на 53.Тъжно ми е че се чувствам като затворник и се усмихвам все по-малко.

Мислех че поне на този Свети Валентин ще е различно,мислех си дори че може да ме изненада с нещо,но се оказа,че трябваше да го подсетя че днес е ВЕЛИКИЯТ И НЕПОВТОРИМ ДЕН НА ШИБАНИТЕ ВЛЮБЕНИ!!!!!!!Онзи мизерен ден от годината,в който уж трябва да засвидетелстваш глупавите си чувства към така обичния човек до теб.Онзи мизерен ден,в който цялата лигня на света е изобразена като сърцевидни балони,сърцевидни бонбони,сърцевидни картични,сърцевидни ястия и дори сърцевидни кондоми.Повръща ми се от всичко розово и сърцевидно,повръща ми се от лигавите погледи на влюбени идиоти,повръща ми се от това че ме боли и се озлобявам от чуждото щастие.

Не знам как да продължавам напред,когато гледам само назад и търся щастието си,там където има само пепел.Не знам и защо ме боли така сърцето,при все че това не е нищо повече от орган.

А на онези,които са влюбени и сега се гушкат с любимото същество им пожелавам цялото щастие на света...и наздраве.Аз отивам да празнувам Трифон Зарезан в компанията на бялото вино и мезетата,дано да успея да се напия като задник,за да спре да ме боли така жестоко!

Куджо номер 2

След като близо 2 години търсех заместител на Ерма в лицето на котка и други псета,най-накрая си намерих моя малък прилеповиден Куджо номер 2.Смърдящата и похъркваща девойка-французойка всъщност е подаръкът за рождения ден на Малчо.Дълго се чудех дали ще мога да се правя с две серящи и непослушни бебета и реших че съм достатъчно луда,за да взема куче.Е,вече почти седмица след великата ни покупка не съм толкова сигурна,но се оправям доста добре.

Френчито се казва Брика(както на всяко мое куче,така и с това се случи тъй че сънувах името му предната нощ) и тежи цели 6 килограма.На 4 месеца е,което е добре-минал й е периода,в който не мога да я отуча да скимти и да гризе.Все още нищо не е съсипала,а и се разхожда без каишка.Учим се къде трябва да пишка и кои са нейните играчки.

Ето така спинкат двата мърмота Митко и Брика.Малкия категорично ми отказва да заспи без кучето,но не може и да стане без него сутрин.Брика си слага муцуната на бузата му и му хърка,докато заспи.А аз си мислех,че точно това хъркане ще го буди и стряска.Двамата са страхотна комбина и много се радвам че си допаднаха така добре.А и аз най-сетне си начесах крастата да имам отново френчи!

Ама не са ли сладки като спинкат,а?

За Тати

Помня още от малка,въпроса,който ми задаваха често роднини и приятели:"Кой обичаш повече-мама или тати?".Отговарях без да се замисля,без колебание...:"Тати".
Тати е вече дядо и е на почти 56г.Леко е оплешивял,драстично побелял,но сините му очи са все така с младежки блясък,както преди 20 години.Тати не е лек характер,той е повече начумерен,вечно вглъбен в своите мисли,скептик и атеист.Човек,който трябва да види и пипне,преди да каже какво мисли.Трудно възприема новостите,трудно се убеждава,че не е прав,трудно се спори с него.Но си е моя Тати и аз си го обичам все така силно,въпреки че ме е пляскал и наказвал.
Тати е човек,който може да те накара да се напишкаш от смях-дори,когато е ироничен.Обича да гледа "Том и Джери" и да играе на глупави игри-като "Не се сърди човече".Той винаги е "най-големия победител",а ако види че ще загуби се ухилва до уши и разпилява пионките.Тати си е още дете.Дете,което не иска да порасне,защото няма смисъл.
Сега,когато пиша за него,се мъча да си спомня най-емблематичния ми момент с него.Но такъв няма-всички моменти са прекрасни.
Когато работеше на Дондуков и ходехме с мама да го виждаме,винаги излизаше инкогнито и все бързаше.Разхождаше ме из центъра на бързо и казваше,че трябва да отива да чертае,но после ще се прибере да ме види.После си смени работата с друга и не искаше да го посещаваме с мама-предполагам че го беше срам,че работи като общ работник.Но всеки път,когато слизахме с мама в онова мазе,където стоеше той,аз си мислех колко ли му е тъмно тук и какво ли прави по цял ден с мишките за компания.Никога не съм се срамувала от него,никога не бих го обвинила,че е бил лош баща.Той си е моя Тати и аз го обичам.
Винаги ми харесваше,когато тръгвахме за морето и пътувахме по 12-14 часа,защото спирахме на Етъра да пием кафе на пясък,спирахме да разгледаме Търново,ходехме до различни паметници на културата,а аз слушах Тати,който обясняваше така хубаво за всичко,което виждах.
Харесвах когато ходехме на плаж и Тати ми обръщаше надуваемата лодка в морето и се правех че се давя.Харесваше ми дори,когато глътнах водорасло и цял ден бях центъра на внимание,а Тати само се смееше.
Хубаво беше когато ми правеше сандвичи и ми ги режеше като войничета,когато слушахме приказки по грамофона и повтаряхме репликите заедно.Когато ми показваше бръмбарчета и спасявахме паяците от антрето.
Обичах когато се разхождахме из Созопол и бях качена на "конче" върху татковите рамене.Обичах да ходим да ядем мелба,да ме люлее на люлките в градинката при баба...да се разхождаме в гората или просто да си седим в къщи и да правим нещо глупаво.И понякога ми се иска пак да бях дете.
Тази Нова година(31.12.08-01.01.09) имах възможност да си поговоря с Тати за много неща и ми беше толкова хубаво,че споделяме без да се притесняваме от нищо.За първи път се почувствах като голям човек-щом с Тати можеш да говориш като с равен,значи вече си пораснал.
А щом си вече в групата на възрастните се замисляш-Какво ще стане когато Тати вече няма да е с теб?И тази мисъл ме кара да страдам,да се натъжавам и да съжалявам че пораснах толкова бързо.
Обичам те,Татко и се радвам че все още си до мен!!!

Като приятели

Да,след толкова много време,най-накрая се видяхме по работа.Трябваше да се разберем за разни странични неща,но работата се разпадна.А аз дълго време се чудех какво да напиша за тази паметна среща.
Отидох с нагласата,че ще се държа хладно,ще си тръгна бързо и няма да се оставя да ме прави на идиотка.Може би изпълних повече от обещаното.
Щом се видяхме се направих на "тежкарка" и подадох ръка.Ангелчето ме изгледа като треснат.Преодоля кофти момента и ме целуна.
-Къде ще ходим,искаме да е в някоя кръчмичка(забравих да спомена че беше с антуража си).
-Отиваме в кафето отзад и бързо,че ме вали.
След като се настаних,до мен се тресна и той.Тръгна да ме прегръща.Отблъснах го тактично и се разприказвахме за разни тъпотии.Почти през цялото време се опитваше да бъде мил,а аз се държах точно като Ледената кучка.Не съм си и помисляла да му дам и повод за съмнение,че вече всичко се е променило-то се беше и още как!По едно време дори,го накарах да се почувства излишен.О,как се радвах в този момент.Как ми идеше да му изкрещя в лицето:"Боли ли те,тъпакооо?".Как исках да го погледна в очите и да видя,че наистина го боли.Как исках да го стисна за може би ампутирания сърдечен орган и да го питам:"Хубаво ли ти е?".Направо не знам какво ме прихвана.Не знам и откъде и защо ме заля такава агресия и после се усетих.Стана ми жал и за мен,и за него.Стана ми пусто,черно и ми се искаше да си тръгна.Искаше ми се да му кажа толкова много неща,които ми тежаха като воденични камъни и можех да споделя само с него.Исках да ме разбере ,да ме гушне и да ми каже,че лошото ще мине и че всичко ще се оправи.А видях насреща си още по-объркано детенце,което има нужда от помощ,повече от мен самата.
Исках да го гушна,но се отказах,за да не изтълкува тази ми постъпка погрешно.Звучи така,все едно съжалявам че сме се видели.Не напротив-радвам се.Радвам се както всеки път когато,видя колко много му се иска да сме близки както преди.Желаех да напиша толкова неща,а не знам как да ги формулирам,за да не изпиша само куп глупости.
Притеснявам се да не ме забрави,да не ме остави да бъда само безметежен спомен от миналото му.
Знам само че наистина държа на Ангела и се чувствам горда,че имам такъв мъж за приятел.Радвам се,че е до мен,макар и рядко.Радвам се че в този огромен мъж има малко място и за мен,като негова приятелка.

Борис и Биляна

"Биляна се съгласи да се видят.Знаеше че ще съжалява,но желанието й да го прегърне беше по-силно от всичко.Сега го чакаше в Онова кафе...кафето, в което му каза че няма смисъл да са повече заедно.Оглеждаше се,но всичко се беше променило отпреди 3 години.
Влезе едно момче и сърцето й трепна."Не,глупачке,не е той.Той е много по-висок и доста по-слаб!".И докато мислеше за всички отминали моменти с него,той застана до нея.
-Да те целуна както преди или да си стиснем ръцете като приятели?-попита го Биляна
-Ти кажи.
-Предпочитам целувка,никога не сме били приятели,защо сега да сме.-тя се усмихна,стана и ги целуна леко по устните.-Поръчала съм ти бира,без чаша,нали?
-Да,както преди.-Борис сведе поглед.-Но много неща се промениха.
-Знам,предполагам че и за това решихме да се видим.
Донесоха им бирите и двамата жадно отпиха.
-Как си,как се справяш в живота?-попита Борис
-Доста добре,работя,омъжих се.Все още съм в старото жилище,но планираме скоро да се преместим.Все пак искаме деца...-Тя се беше впуснала в обяснения и не се усети кога запали цигара.-А ти,как я караш?
-Доста добре,нямам работа в момента,не съм женен,живея в една дупка,и дори нямам сериозна приятелка...чакай...това не беше ли мечтата ти,след като се разделихме?Е,бебко,понякога мечтите се сбъдват.
-Защо говориш така?Нали имаше приятелка-Елица,Елена...или нещо подобно...Не!Сетих се,Ива,нали?
-Това са бройки,скъпа,не мога да го карам на чекии след като спах с теб.Никога след теб не съм си и помислял за сериозна връзка.
-О,моля те...с тези номера си ми писнал.Писнаха ми и лъжите ти,май че и за това ...Не,няма да ме накараш да се ядосам.-Биляна ядно отпи от бирата си и запали друга цигара.
-За какво се видяхме,тогава?-очите на Борис светеха игриво.
-Исках да си поговорим за всичките съобщения,които ми пращаше,които аз ти пращах,за глупавите разговори,за безсмислените обяснения,за положението в което се намираме.Не може да продължаваме да се заблуждаваме.Аз имам сериозна връзка,по дяволите.Предполагам че обичам мъжа си,щом съм с него,но не мога да спра да мисля за теб.Не мога да спра да си мисля за всичко,което преживяхме заедно,за всичко което си ми казал,за всички целувки,за тялото ти,Боже ти целия си ми в главата.И майната ти,обичам те,а знам че няма смисъл да съм с теб.Ти си егоистичен,безскрупулен,изневеряващ копелдак,който мразя.Защото ме караш да се чувствам безсилна,влюбена и глупава.Защото не вярвам че ти си способен да обичаш.-тя замълча за момент и срещна погледа му.В него нямаше и следа от ужас,просто познатото бездушие.
-Това ли искаше да ми кажеш.Браво,успя.А сега ме слушай внимателно,защото никога повече няма да го кажа.Обичах те,повече от себе си,но ти никога не беше само моя.Обичах те и бях готов да предложа само сърцето си,но не ти беше достатъчно.Обичах те и ти само трябваше да ме приемеш такъв какъвто бях,а не такъв какъвто ти искаше да бъда.Не ме обвинявай само мен,моля те.
-Да,прав си.Нека поговорим за нещо неутрално.
След около час те бяха забравили началото на грубия,но истински разговор.Смееха се на глупостите на живота,държаха се за ръце и нарядко се целуваха тайно и сдържано.
Биляна погледна часовника си и подскочи.
-Божеее,четири часа съм била с теб.Имам чувството че преди малко дойде.Трябва да тръгвам.Не ме търси повече,не можем да сме заедно както преди,нали знаеш?Не можем да сме това,което бяхме.Обичам те,но обичам и себе си и не мога са позволя да се измъчвам.Плати ти сметката,нека поне този път съм на аванта.-тя излезе тичешком от кафенето и се изгуби от погледа му.
-Обичам те,бебко...-каза Борис по скоро на себе си.Плати и излезе.Навън вече валеше.Погледна телефона си и го изхвърли в близката кофа.
-С нов номер,ще стана и нов човек,мила.-усмихна се и отиде на автобусната спирка."

Ако можех...

Днес отново съм в онова странно състояние-не ми пука за нищо и никого,усмихвам се насила и мисля само за едно.Мисля си за онова същество,наречено мой приятел,мисля си защо се държи като изрод,мисля си с какво заслужих пренебрежителното му поведение и с какво заслужих да ме лъже така брутално.
Ако имах смелост щях да му тресна телефона и щях да го отсвиря,но много добре знам какво е направил за мен и колко пъти ме е поставял над неговите интереси.Опитах се да говоря с него,като нормален човек и го питах какъв му е проблема,но отговор не получих.Чудя се дали аз не съм ненормална,че продължавам да го мисля и да му се притеснявам.Но когато си бил с един човек прекалено дълго,не можеш просто така да го елиминираш от деня си.Поне на мен ми е много трудно.
Никога няма да забравя след един наш скандал как дойде на следващия ден.Бях на лекции,а той ми се обади да сляза пред главния вход.Като отидох,той беше седнал на една пейка,точно под люляково храстче.Беше ми откъсна едно клонче.Като ме видя ми го подаде и ми каза:"Съжалявам,прекалено голям глупак съм,за да осъзная колко си ценна за мен.Моля те,прости ми.".А зад гърба си стискаше една подаръчна торбичка.На въпроса ми какво е това,той ми я подаде.Вътре имаше две много сладки бели мечета...и една пластмасова кола.Погледнах го учудена,а той ми каза:"Нали вашите ти продадоха Жигулката,та за това ти давам тази".(Нашите наистина продадоха старата кола,която уж трябваше да остане за мен,за да се науча да карам).В този миг не знаех дали да се смея или да заплача.Стана ми толкова мило и толкова тъжно,че този миг ще свърши...
Оттогава той се промени коренно.А аз все си мисля че той е все още онова момче,което беше толкова мило,седнал на онази слънчева пейка,под уханния люляк.
Ако можех само за ден да се върна там,отново да поговорим като нормални хора,да ме прегърне и да ми каже че съжалява...че не е искал да се държи като идиот.Наистина държа на него,но понякога си мисля че съм голяма глупачка,че продължавам да го защитавам и да го подкрепям.Просто не знам...

Интелигенцията в блоговете

Коментарите по един пост в блога на morrt ме наведоха на разни мисли.Възможно ли е така да се квалифицират хората-интелигентен,форумен маниак,blog-нехранимайко и интернет невиждал...Преди около месец четох една статия(мамка му,знаех че трябва да запомня адреса) че повечето хора създават блог-местенце за мислите и чувствата си,вместо да ги споделят с близки и приятели(оттук оидва друг проблем,но не мисля че бих могла да го кментирам).Анонимността не е приоритет в тези общества,някои само предпочитат да не използват истинското си име.Но какво значение има то,след като си разкрил душата си пред куп непознати.И щом си го направил,това прави ли те интелигентен?Въобще каква е дефиницията на тази сложна за писане думичка?Попитах Чичко Google и той ме прати в Уикипедия.Копирам дословно от там:

"Интелигенция е наименование на обособена социална група от хора, които професионално упражняват висококвалифициран умствен, предимно творчески, труд в областите, непосредствено свързани със създаването, съхраняването, разпространяването и социализацията на духовните ценности. Формира се без оглед на социалните слоеве. Подразделя се на научна, техническа, педагогическа, медицинска, художествена и др. Терминът интелигенция е въведен през 70-те г. на 19 век от руския писател П. Д. Боборикин. В съвременната социологическа литература се прави разграничение между "интелигент" като представител на масовите интелектуални професии и "интелектуалец" като принадлежащ към елита на интелигенцията."

Та питам кой от нас упражнява в блога си професионално висококвалифициран умствен труд(моля изключенията да не ме линчуват)?Повечето хора от blog-обществото търсят спокойно местенце,където да излагат мислите си без цензура,където могат да намерят съмишленик и дори да поспорят в рамките на добрия тон(е,добре де,малко преувеличих за последното,но рядко се случва в блог да се псуват!).
Какво те прави по-различен от останалите в този случай-умението да пишеш за себе си,умението да споделяш,или просто една,две мозъчни клетки в повече.Не се причислявам към интелигенцията,не съм и форумен манияк-отдавна ми мина интереса към този вид общуване.Не съм и интернет не виждала.Тъй че съм си един от многото blog-нехранимайковци,на когото му е писнало от анонимни интелектуалци,с малко умствен багаж и огромни претенции към света.